В Русия открай време се опълчват само единици – дисиденти и опозиционери като Немцов, Навални и Кара-Мурза. „Нещастна е страната, която има нужда от герои“. Сякаш е писано за днешна фашистка Русия, пише Ивайло Дичев.

Герой – тази патетична дума днес като че ли сме оставили за жанра на фентъзито, където той надхитря тирани и побеждава чудовища с магически средства, дадени му от благосклонен демон. Учебниците по история ги откриват в далечното минало, когато дистанцията на времето ясно разграничава добро от зло – героите вдигат въстания, повеждат народа срещу врага, жертват се за свободата и нямат никакъв, ама никакъв, личен живот. Колкото повече се приближаваме до настоящето, толкова по-объркани стават нещата; почват да се виждат човешки недостатъци, стават възможни тълкувания.

Един съвременен герой

И ето че 25-годишната присъда на Кремъл над Владимир Кара-Мурза разклати целия ми скептицизъм. Ако това не е съвременен герой, то кой? Из световните медии отекна защитната му реч с поантата „Не само не се разкайвам за всичко това – гордея се с него!“.

Подобна присъда за 41-годишния активист и журналист е практически доживотна; тя идва след два предупредителни (?) опита за отравяне, които обаче явно са усилили решителността му. Роден е в семейство на потомствени борци срещу тиранията, където двама от дядовците му са убити от съветския режим по прочутата „58-ая статья“, тоест по члена от НК за „контрареволюционна дейност“, а баща му е репресиран от същия режим. Смелостта явно се наследява. В жанра на фентъзито е символиката на семейното име, идващо от татарски аристократ през 15 век, което значи „черен господар“.

Обвиненията срещу Кара-Мурза започнаха с това, че уж отказвал да се подчини на полицейски разпореждания и бързо стигнаха до обвинение в държавна измяна, под което се разбира неприемане на руската агресия и на лъжите за това, което става в Украйна (новият член 58?). През годините раздразнението на Кремъл растеше заради неговия ангажимент към различни либерални партии, както и в защита на гражданските права или разобличаването на комунистическите зверства.

Ирония на съдбата или отмъщение на злопаметния диктатор?

Може би най-силно ядосва Путин лобирането на Кара-Мурза пред Американския Конгрес за приемането на санкциите „Магнитски“ и пламенната му реч за това, че те всъщност са помощ за руския народ, защото удрят корумпираната олигархия. Дали е ирония на съдбата или целенасочено отмъщение на злопаметния диктатор, но съдията Сергей Подопригоров, който го праща за максималния срок на каторга в Сибир, е един от санкционираните по „Магнитски“.

Кара-Мурза е близък съратник на опозиционери като Немцов, сътрудничи на фондацията „Отворено общество“ на милиардера (тогава) Ходорковски. Първият е застрелян на пъпа на Москва, без особено старание да се открият извършителите, вторият – затворен, принуден да загуби компанията си и да емигрира.

Ролята на емиграцията в Русия

Темата за емиграцията в Русия ми се струва важен елемент в руската героика. В най-чист вид я видяхме при Навални: знаеше, че ще го арестуват, но се върна, за да не им достави това удоволствие да се отърват от него. Върна се, след като беше почти смъртоносно отровен, а руските лекари лъгаха и едва го пуснаха на лечение в Германия (сега казват, че в колонията отново има рязко влошаване на здравето му по неясни причини). Върна се, готов да умре, като във всяка героична митология.

Всъщност много подобно е решението на Кара-Мурза – наместо да стои при жена си и децата си в Америка, да се върне и да се ангажира в битката за страната си. Той не само има сериозна кариера на журналист в англосаксонския свят, но притежава и британски паспорт, което впрочем добавя международен скандал към присъдата му. Подобно изказване той прави в едно свое интервю – няма да им достави това удоволствие да се отърват от него.

Често чувате руски дейци, които признават, че са емигрирали, защото не са героични личности. Споменатият Ходорковски например продължава да подкрепя с пари, доколкото са му останали, демократичната кауза, но бих се учудил, ако се върне, за да лежи отново някъде из Сибир. Емигрираха компютърджии, финансисти или просто свободолюбиви хора. Но единиците, които се върнаха, ще бъдат символ за дългото време, прекарано в руските тъмници.

Послушание или лагер

Най-известният руски емигрант на 19-ти век Александър Херцен не се решава да се прибере и пише пламенните си текстове отдалеч, защото смята, че още няма условия за промяна и един човек нищо не може да направи. Вярно, връща се Ленин (някои казват, че го връщат германците в запечатан вагон), но той само усилва тенденциите към жестокост и диктатура в руското общество и, както се казва, по-добре да си беше стоял в емиграция.

Връща се Осип Манделщам след бурна интелектуална кариера в Ззападна Европа, за да бъде затворен, мъчен и убит. Впрочем тук има един нюанс. Сталинският режим затваря плътно границите през 30-те, така че емиграцията престава да е опция – дилемата е послушание или лагер. После хватката се променя, на определени лица се дава възможност да отърват режима от себе си. Например през 1972 година Йосиф Бродски активно бива посъветван да емигрира, което той, като негероична (много талантлива) личност и прави. В ГДР дори развиха търговия с желаещите да емигрират: продаваха ги на ФРГ, с което хем се отърваваха от тях, хем закърпваха някоя бюджетна дупка. Но режимът не приема обратно хора като Бродски, емигрантът е „невъзвращенец“.

Новите дисиденти

Днес явно влизаме в следваща фаза: новите дисиденти могат да заминат, могат и да се върнат, но това се превръща в един грандиозен пропаганден спектакъл. Едни се възхищават на смелостта на сложилия доброволно глава на дръвника герой, други треперят от страх пред властта на самодържеца, трети се успокояват с мисълта, че трайността на политическите присъди в Русия е пряко зависима от политическата обстановка, която пък е силно непредсказуема. („Не бързайте да се прощавате с мен“, написа Кара-Мурза на поддръжниците си.)

И така върви до днес тази огромна страна, където се опълчват само единици – от декабристите през дисидентите до опозиционери като Немцов, Навални и Кара-Мурза. Подкрепяни неизменно от удивително преданите си жени, които нерядко ги следват и в каторгата. Първият инакомислещ Пьотр Чаадаев пише: „Ние сме изключение сред хората. Ние не сме съставна част на човечеството и съществуваме само за да му дадем един голям урок“. Както знаем, авторът на тези думи е обявен за луд и затворен.

Урокът от саможертвата

Какъв ще е големият урок, който ще научим от саможертвата на Кара-Мурза? Хрумва ми финалът от „Животът на Галилей“ на Бертолд Брехт. Андреас Сарати, потресен от разкаянието на учителя си, казва „Нещастна е страната, която няма герои!“. На което Галилей отвръща с прочутата реплика: „Нещастна е страната, която има нужда от герои“.

Написано е сякаш тъкмо за днешна фашистка Русия.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Източник: https://www.dw.com/bg/

Източник: https://dnesnews.bg