„Народ, който… – не може да бъде унищожен“, гласи според спецификите популярна интернет шега. Но реалността не предлага забава. Тя може да изглежда така: „Народ, постоянно втренчен в миналото, няма бъдеще“.

Става дума за страстите около Паметника на съветската армия (ПСА). Както всичко у нас, темата се интерпретира агиткаджийски, на принципа „черно-бяло“.  А такова няма. От една страна, разположените високо в пространството съветски паметници (и пловдивският Альоша, и варненският на дружбата…), маркират отдавна несъществуващ ареал на влияние. Биха липсвали на духа, времето и естетиката толкова,

колкото мавзолея на Димитров – никак.

От друга страна, темата за съветската армия е относима спрямо нашенските размисли и страсти като небостъргач към мравка  – същата армия избави човечеството от нацизма. Затова изцяло правилно решение няма. Важни са дозите, пропорциите, нюансите.

Тъй като „бутането“ на ПСА като тема е на възрастта на демокрацията ни, и вероятно сега резултатът ще е същият, е хубаво (поне) понякога да се разсъждава отвъд дилемата „махане или не“. Разкриват се интересни текущи и по-общи състояния:

Темата дължи актуалността си на Бойко Борисов, който поиска от подопечената му столична управа да „подкара багера“. Това е кристално ясен стремеж да се измести политическото противопоставяне у нас. Да е не ново срещу старо,

промяна  – статукво,

кражби срещу законност. А мир срещу война, евроатлантизъм вместо Русия, западни ценности против източни. Целта е тотално да се подмени отстраняването на ГЕРБ като обществена тема. Границите за добро и зло да бъдат преначертани, Борисов да застане откъм правилната страна на историята. Тъй като съдбата на ПСА зависи от правителството (местната власт само предлага), а той бе премиер над 10 години, това е брутална с

циничността си и елементарност акция

Но, вижда се по страстите – успешна. Такава е, защото срещуположния лагер това и чака. При липсата на политическо съдържание нормалните хора отсъстват от политиката. В нея са предимно пряко заинтересовани кандидати, клиентелата им и лумпенизирани елементи. За тях всяка екзалтация е вдигната топка. Така сега Борисов презареди Нинова, Костадинов, дори Сидеров се пръкна отнейде. Това е цирк насред тотално отсъстваща откъм идеи предизборна кампания – част от дълбокия процес на деинтелектулизиране и дехуманизиране на българската политика.

Един по-общ птичи поглед към нещата обаче

разкрива далеч по-тревожна картина

ПСА като тема се застъпи с „да честваме ли 3 март“. Адреналинът е висок заради войната в Украйна, но това са традиционни за последните тридесетина години спорове. Традиционно е и вдигането на всякакви паметници (царе, хайдути, войници, жертви… с лъвове, щикове, калпаци). Също и – постоянното „интелектуално“ ровене в миналото с цел разкриване на „цялата истина“ (пак пример – България да поеме вина за съдбата на македонските евреи във Втората световна война). Така се оказва, че погледът ни като общество постоянно е заровен в миналото – все нещо в него

ровим, преобръщаме, някаква истина доизваждаме

И се получава парадокс – хем не искаме бъдещето да се определя от владеенето на миналото; хем по оруелски опитваме да го владеем – пишейки, зачерквайки, добавяйки… Много конюнктура има в този процес, свързана с пременени в демократични дрехи тирани, а и слугуващи, скучаещи или наивни интелектуалци. Но, струва ми се, че базовата причина е друга – несигурността ни, липсата на самочувствие за това какви сме, що сме – че можем да се справим като общество  – днес! И затова постоянно търсим опора в миналото – преоткритата „истина“, светлият исторически образ да ни превърнат

от никой в някой.

Чрез тях успокоени да трасираме бъдещето. Резултатът е обратен – ставаме зависими от миналото, то тиранства върху нас. В това има една изначална несвободна като нагласа. Свободният човек няма потребност от патерици за увереността си. Но по-важният въпрос е друг: Може ли един толкова несигурен народ да произведе добро бъдеще? И ако редовите хора трудно имат сили за нещо различно, то не е ли дълг на елита му –  политици и интелектуалци, да го извадят от това минало.

Да му сътворят настояще?

Знам тезата, че няма бъдеще чрез чисто минало. Само че точно „изчистването“, което винаги е субективно и не може да бъде абсолютно поради безброй вече случили се събития, е ключът към Оруелската тирания.

Всичко това идеално намира почва в едно застаряло население. Въпреки това в повечето случаи тази историко-политикантска тема остава затворена в гореспоменатите елит и крайни сегменти. Не се обсъжда в кафенета, от родителите на детските площадки, на полувремето на скучния мач. И това е хубаво, защото… Иначе ще се избием. Но всеки, който дори неволно полива

блесналите погледи, яростта, бесовете,

следва да се чувства отговорен. Най-напред –  спрямо съвестта си. Защото пак историята показва, че крачката от бутафорията до истинския ужас е малка и внезапна.

А животът в реално време е пъстър, интересен. Един много любопитен процес тече от десетина години в България. Ученици от София, Варна, Бургас…, от елитни гимназии, все повече се записват да учат корейски език. Звучи екзотично като да има увлечение по унгарски или азерски, но е факт. Дължи се на кей поп културата, трасирана от музика (опагангам стайл и др.), филми, интернет съдържание. А Южна Корея инвестира милиони в кей поп центрове по света. Изводът: ако искаш да създаваш ценности, да увличаш хората, едно да им е важно, а не друго, спонтанно, без съпротива  – твори настояще; произвеждай култура. А не да ровиш в призраците.

Но останаха ли умни и отговорни хора в България? Можещи? Това е един все по-актуален и много кофти с отговора си въпрос.