Най-красивата баба във Вселената за 2016 г. Дони Василева е успешна бизнес дама, баба на трима внуци, жена с богата житейска и академична биография. Учила е приложна лингвистика с гръцки и английски, политология и дипломация, говори пет езика. Дълго пазени тайни от живота на красивата дама, достойни за сърцераздирателен сериал, излизат на показ в автобиографичния й роман „Животът, който ми се падна“.
В него авторката проследява вълнуващия сюжет на собствената си съдба с всички превратности по пътя, трудните избори, силата да продължиш напред, да простиш. За премиерата на творбата си Дони избра с. Роза и това не е случайно. Там тя е израснала с много любов и е научена да обича от своите родители, които вземат изоставеното бебе от София и го занасят в дома си в селото.
Построили са къща със собствените си четири ръце, защото да имат собствен дом, е било едно от условията, за да им бъде дадено дете за осиновяване.
„Имах приказно, вълшебно детство в Ягода“, разказва авторката. Допълва, че през всичките години, докато расте, не е имала усещането, че това не са истинските й родители.
„Имах най-уникалните и великолепни родители на този свят и ако трябваше сто пъти да се родя, пак тях щях да избера. Когато в училище ставаше някакво спречкване, децата се обръщаха към мен и ми казваха: „Ти си купена!“. Чувах го от много малка. Знаех го вътре в себе си. В книгата описвам момента, в който баща ми ми каза. Направи го достойно, по изключителен начин и това е много дълга и подробна сцена в романа. Бях подготвена и това не ми се отрази по никакъв начин, много обичах моите родители“, обяснява най-красивата баба.
Допълва, че включва този емоционален момент в творбата си с идеята да даде кураж на хората, които имат осиновени деца, че не е страшно. Напротив – те трябва да намерят най-подходящия момент да поднесат истината на децата си, а не да я чуват отстрани, защото това може да се отрази на психиката им, пише „Минаха години“. Все пак в днешно време нещата са много различни от 70-те години, когато темата за осиновяването и родените извън брак деца е табу, както много други. Тогава е забранено да се говори и е особено срамно за жените, които не могат да родят свои биологични деца. Те са обиждани и наричани с неприятни определения, с които се характеризират безплодните животни.
„Много драматично го преживяваха тези хора и затова са пазили тайната. Днес се знае, че стерилитетът не е заразно заболяване и е огромен броят на хората, които се борят за деца, а осиновяването е много благородно дело“, обяснява Дони. След признанията на баща й, тя го прегръща и му казва: „Сега ще ви обичам още повече.“ С това темата е затворена и никога повече не се повдига в семейството.
Едва, когато родителите й си отиват, Дони прави първите опити да разбере кои са хората, които са й дали живот. В продължение на около 20 години обикаля архиви и търси следа от тях, но без успех. Благодарение на шума, който вдига покрай личната си история по съвет на адвокатката си Жанета Бюйлекова, се стига до поправки в закона за осиновяванията през 2023 г., които дълго време преди случая отлежават без движение в Народното събрание. След тях се облекчава процедурата при разкриване на тайната на осиновяването.
„Когато с адвокатката ми отворихме делото за моето осиновяване в Костинброд, видях, че има една сгрешена цифра, изписана на ръка в номера. Тази цифра 20 години ме е държала далече от истината. На 51 стигнах до имената на моите родители. Живееха във Варна. Адвокатка се обади на майка ми Татяна. Обясни й в каква връзка я търси. Майка ми реагира светкавично, каза: „Зная за кое дело ме търсите!“. Звъннах й от моя телефон и й казах, че го правя, за да има моя номер и да реши дали да го използва, за да се видим. „51 години чакам това обаждане“, каза майка ми“, връща Дони назад лентата на спомените си. Още при разговора по телефона, тя уверява биологичната си майка, че не иска да я притеснява, нищо не иска, а само да знае какво се е случило в онези години и защо се е стигнало до ситуацията с изоставянето й.
„Обикновена житейска битова история. Забременях с трето дете и мъжът ми каза: „Аз трето дете не искам!“, е краткото обяснение на Татяна. От думите й Дони разбира, че има брат и две сестри. Отива във Варна и се запознава със семейството си, тази трогателна сцена също е част от романа. С баща си така и не успява да се запознае, той е починал две години преди Дони да разбули тайната за своето осиновяване.
„Няма да разкрия какво ми каза брат ми, то е изключително разтърсващо. Това избрах за финално изречение на романа. Даде ми отговор и спокойствието защо не съм ги намирала толкова дълги години, смята, че причината е точно в бащата“, споделя Мисис Баба.
Не по-леки са изминалите пет десетилетия и за майката Татяна, която не е спирала да мисли за своето изоставено момиченце. Жената искала да вземе и отгледа бебето си, но съпругът й не позволил. „Той настояваше да оставим детето. Нямах право на избор и решение, бях принудена. Това, което преживях, беше ужасно. 50 години живях изключително тежко. Всичко беше забулено в тайна. Той просто така беше решил – да не се казва на никого за детето“, разказва Татяна. Цели 50 години тя заспива и се събужда с мисълта дали ще има щастието да открие дъщеричката си. Всеки път, когато срещне русичко момиченце със сини очи, се пита това ли е детето, което е оставила.
Тя никога няма да забрави деня, в който получава телефонното обаждане от Дони. Това за нея е много тежък и в същото време разтърсващ момент, защото в слушалката прозвучава името, което е дала на изоставеното си бебе. „Не ми стигат думите да изразя щастието си в този момент и в следващия, когато тя дойде във Варна и ce видяхме. Много я обичам, за мен Дони е самото съвършенство“, обяснява с треперещ глас Татяна.
