Психологът от „Токуда“ Ал. Миланов: Жена не се събужда с мисълта да заколи децата си!

Следродилната психоза постепенно може да прерасне в налудности

Александър Миланов е дългогодишен клиничен социален работник в създадения преди 4 години уникален за България Център за психология, психоонкология и психосоматика в Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда. Предлагаме ви неговите разсъждения върху потресаващото двойно детеубийство във Вакарел днес.

Без редакторска намеса:

Майка уби двете си деца. Трагедия, която никой не е очаквал.“ Съседите ще дават интервюта – „Тя беше толкова мила! Винаги усмихната!“ Социалните мрежи се изпълват с възмущение, с осъдителни коментари, с въпроси от рода на „Как е възможно една майка да направи такова нещо?!“

Но тези въпроси идват твърде късно.

Истината е, че майка не се събужда просто една сутрин с решението да сложи край на живота на децата си. Такова нещо не се случва в празното пространство, без предистория, без предупредителни знаци. И ако никой не ги е видял, това не е защото не са били там. А защото обществото е спяло.
В основата на подобни случаи почти винаги стои дълбока психологическа криза или психиатрична болест – често такава, която остава невидима дори за най-близките хора. Най-често срещаните състояния, водещи до такъв трагичен край, включват тежка депресия, следродилна психоза или други психотични разстройства.

Жената, която извършва такова деяние, невинаги е насилник или „зло чудовище“. В много случаи тя е човек, който е стигнал до ръба на собствената си психическа устойчивост, без да срещне помощ по пътя си.

Следродилната психоза, например, може да започне с безсъние, тревожност и промени в настроението. Постепенно може да прерасне в налудности – майката започва да вярва, че децата ѝ са в опасност, че трябва да ги „спаси“ от света или от самите тях. В такива моменти тя не мисли рационално – тя действа според изкривената логика на болестта.

Друг често срещан феномен е разширеното самоубийство – състояние, при което родителят не просто иска да сложи край на живота си, но вярва, че децата му не могат да оцелеят без него. В този случай убийството не е продиктувано от агресия, а от дълбоко, макар и патологично, убеждение, че това е единственият „изход“.

Това, което прави тези случаи още по-страшни, е, че никога не се случват внезапно. Първите признаци почти винаги са налице – но някак си остават незабелязани. Или още по-лошо – забелязани, но игнорирани.

Жената може би е споделяла, че не спи добре, но са ѝ казали „Това е нормално за майките“. Казвала е, че не се чувства добре, но са ѝ отвърнали „Ще ти мине, просто си уморена“. Изглеждала е различно, разсеяна, затворена, но никой не е попитал по-сериозно какво се случва.

Обществото има навика да се намесва, когато е късно. Да осъжда, след като вече няма какво да се промени. Да задава въпроси, на които отговорите вече не могат да спасят никого.

Но психичните разстройства не започват в деня на престъплението. Те се развиват с месеци, години. Те изпращат сигнали, които могат да бъдат разпознати. И вместо да чакаме трагедията, можем да се научим да ги забелязваме навреме.

Вместо да клатим глава с възмущение пред поредния случай, можем да се запитаме: „Колко майки в момента вървят по ръба? Колко от тях крещят без звук? И колко от нас ще решат, че това не е наш проблем?“
Защото когато обществото спи, трагедиите се случват в тишината на безразличието.