Големият композитор Стефан Диомов на 16 февруари навърши достолепните 80 години. По този повод левицата Тони Димитрова разказа във фейсбук любопитни случки и преживелици през годините с човека, на когото и до днес от уважение говори на „Вие“.

„Пред вратата, пак само, чака светлото момиче, но за кой ли път, досега, той не идва, не идва…“ Винаги съм знаела, че аз съм това момиче. Когато за първи път чух тази песен, бях зашеметена за това, че някой ме изпява! Че ме е видял там, пред вратата. Заобичах песента с цялото си момичешко сърце. И „Тоника СВ“! После в някой от тогавашните вестници имаше интервю с автора й Стефан Димов. Видях го и на снимка. Той разказваше за песните си и за това, че се надява всеки да открива себе си в тези песни. Как исках да му кажа, че аз съм прототипът на точно тази песен!

Минаха години, и през 1995 г. се сбъдна моята приказка! Намерихме се! Стотици пъти съм разказвала и много хора знаят за нашата първа среща с него. Започнахме да работим заедно през 1996 г. В началото и той се чудеше дали изобщо ще се случи, та аз бях толкова обикновена, ниска, дебеличка, с шумни съгласни и чувствителна душа, въпреки закалките на местните ресторанти. Преживяхме и слухове, че сме гаджета, че детето ми е от него. Чували сме такива небивалици. Това влияеше и на неговото, и на моето тогава семейство. Какво ли им е било? Той, миличкият, се страхуваше да ме доближи, ама един ден така ми писна, че пред сума ти хора го хванах и го разцелувах по бузите! И му казах, че вече не ме интересуват такива клюки и писания! И спряхме да се страхуваме! Защото винаги сме били само приятели, и да, до ден днешен му говоря на „Вие“! Как се радваше на първите ми песни, на това, че хората ги харесват. Вълнуваше се на всеки концерт и участие!...

Един ден вървях по улицата с една позната, срещнахме Димов и аз ги запознах. Поговорихме малко и на тръгване той се обърна към нея и й каза: „Хайде чао и да върнеш парите на Тони!“. Дружката ме погледна втрещено, аз щях да се гръмна, защото тя наистина имаше да ми връща някакви пари, ама на него пък изобщо не бях казвала! Съсипах се да й се извинявам! Пътувахме за някъде с него, спряхме до Сливен да си купим плодове, първо аз слязох от колата, един човек от сергиите се развика: „Елате беее, да видите, Тони Дачева дойде!“. Диомов чу това от колата и като прихна: „Ами нали си много известна, защо ти бъркат името, ха-ха!“. И слезе от колата. И тогава последва нов вик: „Лелееее, каква изненада, ми той и Развигор Попов бил тука!“. Чудоооо! Бяхме на участие в Москва. При много готини хора. На другия ден ни заведоха в украински ресторант, поръчаха целия свят, а Диомов си поръча котлет по киевски. Да де, ама толкова много храна, че хората чинно му завиха котлета и ни изпратиха до хотела. Имахме да спим два часа, преди да тръгнем за летището. Дали от водката (той хич не може да пие, миличкият), или от това, че не беше спал, ама се срещаме сутринта в коридора да тръгваме, той сложил шапката накриво, в едната ръка държи куфара, а в другата торбичката с котлета. Беше уникална гледка, близа рани по целия път до България. По това време аз ходих да гладувам при д-р Емилова. Навих го и него, защото имаше високо кръвно, да дойде с мен и нашият голям и скъп приятел Динко (светла му памет!), та, отиваме настаняваме се, изкарваме деня, лекции, чай, плодове и идва вечерта.

Диомов: „Тонитке, хайде да отиваме на вечеря, че съм гладен!“, а аз му отговарям: „Ама г-н Диомов, то вечеря няма, тук не се яде нищо освен плодове, чай и мед!“. Той: „Глупости, поне салата и супичка не дават ли?“. Аз: „Не дават!“. И като почна: „Край, ще умра! Свършено е с мен, не могааа, лошо ми е от глад!!!“. Побъркахме се от смях с него! Като започна да прави първите околосветски пътешествия, се запалихме да си пишем в стихотворна форма! Те на другия край на света, аз тук, и си изпращахме римувани послания. Имаше и доста солени сред тях, признавам и цинични! Обаче много сполучливи! Скъсвахме се от смях, макар и от разстояние! И един ден той отбеляза: „Дааа, а който те знае – пееш поезия, Тонитке!“.

Това е той – човек поезия, музика, смях! Преди години ми беше казал, да спра да му говоря на „Вие“. Опитах! Не ми се получи някак и се върнах пак в множествено число! Аз така и го обичам. За много хора! И винаги ще е така! Нищо, че и на „Вие“ сме карали! Обичта винаги е побеждавала! Честит рожден ден, г-н Димов! Покланям Ви се до земята и Ви благодаря! Бъдете жив и здрав!“