С постановка на режисьора Крис Шарков Малък градски театър „Зад канала“ излиза най-отпред. И в случая съвсем не изглежда малък. Без притеснение зряло задава голям въпрос: заложен ли е в демокрацията … неин провал? Произвежда ли тя в сравнение с алтернативни модели на държавно управление в дългосрочен план повече свобода , повече справедливост, повече етичност и възможност за човешко развитие? Произвежда ли повече обществена хармония? Или … съвсем не е сигурно? Въпросът не е еретичен. Въпреки странното, негласно предписание да говорим за демокрацията като за покойник – само добро или нищо. Напротив. Въпросът е парещo актуален.
Западната цивилизация, облегната на демокрация, се клати. Може би дори люлее, пред … засилваща се конкуренция. На моменти показва колебание. Губи равновесие. Губи самообладание. А традиционната самооценка предполага да е по-уверена в себе си. Като в звездния си час – при падането на Берлинската стена. Като след победата над тогавашния конкурент – „зрелия социализъм“. Как обаче самоувереност и самочувствие да не пострадат, като, един по един, Тръмп, новият американски президент, вади на показ … греховете ѝ. Грехове трупани и замазвани с десетилетия. А и статистически сравнения с държави от друг тип управление напоследък колко често дават повод за радост…?
Всъщност Тръмп е … Тръмп. Точно при него ли да търсим извънмерен идеализъм за възраждане на демокрацията…? Той ли е президентът, който ще задълбочи демократичния принцип в обществото – с повече изборност към повече свобода и справедливост? Оставям преценката на читателя. Изобличавайки пороци, според мен нагажда американската система. Според нуждите си. Подготвя електорат за … повече авторитарна възприемчивост. А американската демокрация е водеща. Тя е демокрация на хегемон. Пътеводител за Западa. Няма ли това да повлачи нови грехове? Нови замазвания…? Във всеки случай, едва ли ще тонизира поумърлушилия се Демократичен свят. Едва ли ще усили и апетита към демокрация другаде. В политическата ни система сякаш има тенденция към самоосуетяване. Да не забравяме случая Ваймарска република. Първа в историята немска демокрация. След бляскав старт рухва. Ражда … хитлерофашизъм.
Сещам се за Ницше. Мой любимец от буйния младежки период. Тогава, още юноша, пламенен защитник на демократичната идея, не разбирах: защо дълбок мислител като него може да има нещо против? Чувствах се отчужден от такъв, сторил ми се, самоцелен елитизъм. Но това не бе всичко. Последва по-неприятно. Научих, че Шопенхауер, учителят на Ницше, по време на демократичната революция от 1848 г. пуснал пруски войници в дома си. Да стрелят от прозореца му по … въстаналите. А Шопенхауер, един от най-проникновените познавачи на човешката психика, също няма слава на повърхностен мислител. Написал е … „Афоризми за житейската мъдрост“. Осмисляйки човека обаче, викал на кучето си „Ти, човек!“, когато искал да го унижи.
Начинът на демосно-избирателно управление, който изнамери и приложи в класическия си период Древна Гърция – най-вече древна Атина – никога не се хареса и на нейните водещи философи. Да вземем за пример Сократ и ученика му Платон. И двамата не одобряват изборния принцип с равни мнения на всички. Принципа за равна тежест на избиратели при вземане на общи решения. Не защото Сократ и Платон са психопати, презиращи свободата и справедливостта. А вероятно защото са осъзнали, че точно те са най-важни за реализацията на човека – заедно със социалната сплотеност, пазеща от гражданска война. Осъзнали са обаче, че често демократично взети решения не водят безусловно до повече свобода и справедливост. До повече социална хармония. Отдръпват се окончателно от демокрацията, когато я виждат плячка на … демагози.
Горната илюстрация е известната закачка на сюрреалиста Григор Велев, вдъхновена от стенописа на Рафаело „Атинската школа“. Сократ е плешивият мъдрец, застанал в профил в лявата част на горния ред. Облеченият в зелена роба философ както винаги помага на съвременниците да „изродят“ идея, която несъзнателно вече носят в себе си. Майка му е акушерка. Нарича риторичния метод на сина си майевтика – акушерстване… За почитателите на неговото изкуство на 3-ти юни Григор Велев открива поредна изложба. Този път е поканен да изложи в галерия „Възраждане“, в Стария град на Пловдив.
Демокрацията започва с идея. Да увеличава общото благо повече от други управленски системи. Нали това учи теорията? Не разказва обаче осуетяващия момент. Уклона към демагогия. А колко общо благо произвежда демагог? Спечелил веднъж избори, рядко вижда по-далеч от собствения интерес. И … този на своите покровители. Днес най-често наричани спонсори. Сократ негодува. Разбира – това далеч няма да доведе. Публично огласява горчивата истина. Рисковано не само днес. В онези времена не по-малко. Докато … демокрацията не се отървава от него. С чаша горчива отрова.
Атина не чува уважавания философ. Политическият елит не иска срамотиите му да излизат наяве. Публичност на неговата пошлост, както виждаме и в „Обществен враг“, е кошмар за елита. Не по-различно от днес. Колко старание се полага само. С „дотации“. С репресии. Само и само медиите да слушат. Да не дрънкат. Раздрънквайки се, посочвайки на обществото пороци в управленската системата, Сократ разбираемо става неудобен. Навлича си врагове. Влиятелни. Скалъпват му обвинение. Развращавал младежта. Не уважавал боговете. С минимално мнозинство и смъртната му присъда минава демократичен вот в народно събрание. Демокрация в действие. В 399 пр. Хр. е премахнат.
Чест прави на директора на театъра Бина Харалампиева, че дава трибуна на щекотливите размисли. Цензорите – простете! – блюстителите на политкоректност трябва да са придремали. Недовидяли докъде може да доведе всичко това. А ако представлението подсети ерудирани, неподатливи на политкоректност смелчаги? А ако те по темата разгърнат обществен дебат? Дебат колко реално по-добро е народовластието за постигане на повече свобода, справедливост и етично управление? За налагане на оптимални предпоставки за човешко щастие? Гарантирано ли е, че и днес дебатът ще завърши в полза на народовластието…?
Освен това призракът на прехода броди… Замислям се. А ако навикът, че народовластието е несравнимо по-доброто държавно управление, се окаже утопия? Желано-недостижимо. Как иначе да си обясним противоречиви, нечовеколюбиви тенденции в развити демокрации? Всичките тези човешки отчуждения. Осуетявания на потенциал. Засенчвания на лесно постижимо щастие… Отчуждения и уродливости в нашата все още млада, многострадална демокрация оставям настрани. Тя така или иначе се движи по собствени, езотерични закони…
Крис Шарков, майстор на скандинавската драма, изследва всичко това с „Обществен враг“ на Хенрик Ибсен. Адаптира текста към съвремието до степен, като да е писан вчера. Всичко, разказано от Ибсен, звучи в постановката на Шарков като излязло от актуалния новинарски поток. До болка познатото… Чува се дори печалното … „Продължаваме промяната“ – ехото на подменения народен бунт. А това, че премиерата на пиесата е била преди цели 142 години – на 13-ти януари 1883 г. – единствено показва колко устойчив във времето е горният въпрос. При това зададен не къде да е, а в Скандинавия. В културна среда, особено възприемчива за народовластие. Среда с изразена нетърпимост към несправедливост, беззаконие, погазване на човешки права, корупция, липса на управленска етика и т. н. И въпреки това – демокрация в действие и там дава стъписващи отклонения.
Ибсен задълбава в психологията на демократичното волеизявление. В индивидуалната и групова психогенеза. Търси „дявола“. Намира. Безцеремонно онагледява. За тази своя драма норвежкият драматург дава повече режисьорски предписания от обикновено. Държи в стил натурализъм всяко нейно представяне особено точно да отразява действителността. Не благозвучието на теории и утопии, а реалните човешки преживявания. Противоречивото… Дистопията…
Подобно на Сократ преди него, и Ибсен няма вяра на редовия човек. Показва колко непригоден е за толкова овластяващ го модел на управление. Намеква, колко образование, информираност, воля, неподкупност, самодисциплина, ангажираност, трезвомислие, смелост и пр. и пр. е необходимо да притежава като избирател – като системно ядро, за да успее демокрацията. Изисквания, непосилни за обикновен човечец. Движен от емоции. От инстинкти. Улисван от … демагогии. Замайван от харизми. Е, как да избере компетентен, знаещ и можещ управник? Предпочита … нравещия се. А нерядко … кебапчетата… Нерадостен е изводът на Ибсен. Цялото (в случая норвежко…) общество счита за отровено. Било „затънало в лъжа“. Една негова максима обаче заслужава особено внимание. „Компактното, либерално, сплотено мнозинство е най-опасният враг на истина и свобода.“ Заслужава си да се замислим. Фашистоидното поведение на „компактното, либерално, сплотено мнозинство“ в балоните му в социални медии като Фейсбук дава право на Ибсен.
Сократ преди Ибсен, за да онагледи слабостите ѝ, сравнява демокрацията с бедстващ кораб. Представете си, че сте пасажер на кораба. Представете си, че всички пасажери демократично избират нов капитан, който да ги спаси от бедствието, защото действащият е загинал. Ако обаче бъде избран този, който най-лесно ще омае избиращите? Лесно ще се … хареса? Ще „влезе под кожата“…? Вместо онзи, който, въпреки своите компетентност, опит и почтеност, няма харизма, дразни с технократска последователност, трудни за изпълнение предписания, искрени прогнози, има евентуално неугледна външност и т. н. и т. н.?
Каква е вероятността пасажерите да бъдат спасени, пита Сократ?
В демокрацията, разсъждава той, политиката лесно се изражда в игра на печелене на избори. Така спира да е това, което трябва да бъде – надпревара за удовлетворяване на електорални искания и нужди. В древна Атина древногръцкият философ разпознава, как демокрацията извежда начело политическа класа с нисък морал и компетентност, лавираща с избирателя единствено за собствена облага. Електорална подкрепа печелят лъжеобещания за бързи подобрения наместо изпълними, издържани предложения, изискващи усилия и време. Какво по-различно днес…? Тръмп спечели президентските избори с обещание с идването си на власт да спре войната в Украйна за … 24 часа. Още една сократова констатацията заслужава особено внимание. Широките маси, осъзнава той, избират тези, които са … най-забавни. Не знаещите. Не можещите. Не искрено намерените. А … забавните. „Ту-тууу…“. Демократичното състезание като … цирков номер.
В диалога „Държавата“ алтернатива предлага ученикът му Платон. Тези, на които се разреши да управляват, се очаква да са толкова обучени и проверени още от ранна детска възраст, че да е сигурно, че са най-безупречните. Не най-харизматичните – най-полезните следва да стигат върха на държавно управление. Най-умните, най-издържливите, най-образованите, най-просветлените, най-неподкупните, най-етичните, най-несуетните, най-отдадените, най-емпатичните… И още много най, най, най… А всичко това според Платон го може само дълго отглеждан, с общи усилия усъвършенстван, както той го нарича, цар-философ. „Ако в държавите или философите не станат царе, или тези, които сега се наричат царе и управленци, не станат истински и задълбочени философи, ако политическа власт и философия не се слеят, …, тогава, скъпи Глаукон, несретата в държавите край няма да има, а, както ми се струва, и в цялото човечество.“ Моля да не бъда обвиняван в монархизъм, който по-скоро не харесвам. Просто цитирам Платон…
Но … и Платоновото решение е поредна утопия. Поне за времето, в което живеем. Нито има обществен консенсус, нито школовка, която би създала толкова съвършенство. Поглеждайки навън, виждате ли, как бихме могли да го отгледаме и излъчим…? Така че остава това, с което разполагаме. С всичките му несъвършенства и … възможности. А то далеч не е толкова лошо. Дори да изглежда доста утопично. Просто има изисквания за успех, които някак трябва да подсигурим. Чърчил някога го осмисли така. „Демокрацията е най-лошата от всички системи за държавно управление, като изключим всички останали…“
А през постановката на Крис Шарков трябва да минат всички дванайсетокласници. За да знаят какво предстои…
Източник: https://offnews.bg/
Източник: https://dnesnews.bg
