Ако прославеният ни волейболист Владо Николов, баща на звездите от националния ни отбор Алекс и Мони, се кандидатира за президент в този момент, без съмнение ще помете конкуренцията. Със сигурност ще бъде избран с огромно мнозинство дори без предизборна кампания. Заради еуфорията от чудесното представяне на отбора на световното първенство в Манила, гордостта, с която ни изпълниха спортистите, и така невъзможното през последните години обединение, до което стигнахме, сигурно за кратко, заради тях. Но не само това.

Поведението на Владо Николов след успехите, които пожънаха всички волейболисти, е поразително. В нито едно от многобройните интервюта, които даде, не изпадна в излишна емоционалност и дори приповдигнатост. Даже посъветва журналистите да не превръщат успеха в помпозно събитие, да не славословят прекалено много момчетата. Никаква лигавщина, рационален подход и осъзнаване на трудностите по всеки път. След мача с Чехия, който българите спечелиха, дори заяви, че не са играли достатъчно добре. Призна, че сме имали и късмет, тъй като сме се разминали с някои от най-силните отбори, преди да стигнем до финала. Трезв поглед на спортист, който разбира, че светското преживяване на успеха може да го разруши, да разконцентрира спортистите от фокусирането върху работата. През цялото време повтаряше, че е нужно да се работи още, да се поправят грешките.

Това е толкова дефицитна гледна точка към постижението и осъзнаване на усилията, които трябва да полагаш, че те кара да се вцепениш. Безброй са примерите на далеч по-малки постижения, които са представяни от постигналите ги като епохален подвиг.

Ето така се изграждат добри спортисти, които гледат света през призмата на таланта, но и на труда и постоянството. А това променя манталитета ти. Дори визуално започваш да се различаваш от тези, за които успехът е свързан с визия и много пари, по възможност спечелени по най-лесния начин. Едва ли случайно нито едно от момчетата от националния ни отбор не е татуирано. Нито един от тях не се е включвал в гонки с мощни автомобили, които развиват 250 километра в час. Имената им не са били забъркани в евтини любовни скандали с плеймейтки и всевъзможни красавици. А всичко това е толкова характерно за хората от други спортове. Затова футболът ни е в дъното на всички класации, а волейболът ни се изкачи до световни върхове.

Успехът на момчетата ни е още по-важен, защото те са представители на прословутото Джен Зи поколение. За тях е известно, че са прагматични, искат да живеят бързо, да постигат всичко светкавично и почти на спринт, социалните мрежи са техният най-добър приятел, еднообразието им омръзва. Какво остава от сутрин до вечер да тренират до изнемога в залата? Волейболистите ни доказваха, че има момчета, а и момичета на тяхната възраст, които искат да са успешни, но са убедени, че това не пада от небето. За радост, се превръщат в пример за връстниците си, които не могат да бъдат мотивирани в усилието като градеж само на теория.

Не знам дали е важно, че треньор на тези млади хора е чужденец – италианецът Джанлоренцо Бленджини. Описват го като крайно взискателен и дори деспотичен. Подбирал играчите в състава не само заради таланта им, но и по критерия дали са склонни да изпълняват нарежданията му. Без възражения. Звучи тоталитарно, но без авторитет и дисциплина няма как да стане. Колкото и да живеем във време на либерални свободи, има правила и път, извървян от много други преди теб. Отричайки всякакви норми, няма как да станеш един от най-добрите.

Не е случайна емоционалната превъзбуда, в която изпадна нацията след вицешампионската титла на волейболистите. От американското лято през 1994 година не се беше случвало хората да изпълнят улици и площади, да гледат заедно мачовете на отбора ни, да крещят при всяка постигната точка и да страдат при всяка грешка. Във време, когато сме потънали в социална и политическа помия, сме зажаднели като никога за обща идея, цел. Повече от всякога имаме нужда да сме заедно.

Всичко това е в пълен контраст с поведението на безсмислени млади хора, които прекарват времето си по заведения, фризьорски салони и скъпи курорти. Не че това е нередно, но не може да е смисълът на живота ти. Да не говорим за политиците, чиито решения определят битието ни. Често некомпетентни и дори необразовани хора, в много случаи попаднали случайно във властта, които мислят само за схеми и лична изгода.

Два свята. Единият е излишен.

След като момчетата спечелиха медалите, казаха, че това е само началото. По всичко личи, че пътят им ще бъде славен. Време е обаче всички вкупом да осъзнаем, че света, в който живеем, го градим и ние, а собствената ни роля в него не е без значение. Разберем ли го, вече ще се гордеем не само с волейболистите, но и със самите себе си. Да постигнем поне един ас в собствения си живот.

Тогава успехът ще е общ. И още по-удовлетворяващ. 

Кристина Патрашкова за в. „Филтър“

Narod.bg