На Никулден ще се навършат 6 години от кончината на Стоянка Мутафова, а България продължава да тъгува за великата актриса, чието изкуство радваше млади и стари. Липсата на мегазвездата разбира се, е най-осезаема за дъщеря й, която днес живее сама с куп спомени в майчиния си дом.

– Муки, на Никулден се навършват 6 г. от смъртта на майка ви Стоянка Мутафова. Какви са плановете ви за тогава?

– Всяка година слагам некролог на входната врата на кооперацията, а също и ма апартамента. За жалейките използвам една от двете снимки на майка ми, които най-харесвам. Първата я има на корицата на книгата „Моята изповед“, а втората снимка е от награждаването с орден „Стара планина“. Преди правех заупокойни молитви със свещеник за годишнините от кончината на Стоянка. Сега на 6 декември отново ще отида в храма, ще запаля свещичка и ще се помоля, но този път няма да има отец. Ще посетя и гроба на мама. Редовно ходя там и измивам паметника. Могилата е от черен мрамор и се нуждае от постоянна поддръжка. Винаги поставям и много цветя на надгробната плоча.

– В последните 6 години какво бе сторено, за да се запази паметта на Стоянка?

– Беше кръстена улица на името на майка ми около Киноцентъра. Скоро трябва да бъде готова и восъчната фигура на Стоянка Мутафова, която ще бъде изложена в Пазарджик. Приготвила съм дрехи, с които да я облекат. Подбрах ги много внимателно от гардероба на мама и ще ги предам на Емо Йорданов.

– Представяте ли си я Стоянка на 103 г. – на толкова щеше да е сега…

– О, не. Когато тя поостаря, аз много треперех да не я загубя. За да й вдъхна кураж, все й казвах, че ще доживее до 100 години, а тя отвръщаше: „Не! Не! Не искам! Нямам никакво намерение да навършвам цял един век, защото повечето хора, достигнали тази възраст, са в тежка деменция!“.

– След смъртта на майка ви изпаднахте в сериозна криза, в депресия. Колко време ви беше необходимо, за да излезете от това състояние?

– Много време ми трябваше, много… Самото погребение ми е като мъгла. Спомням си, че прибирайки се у дома, си легна и дотам. Евгени Боянов, който беше неотлъчно до мен в онзи период, след това ми сподели, че кучето й Лора било легнало на леглото на Стоянка, тъгувайки за стопанката си. Първите 3 г. след смъртта на майка ми бях толкова зле, че даже не знам как съм ги изкарала. По цели нощи не можех да заспя. Седях в кухнята и кучето Лора, и котката Сара, която за съжаление умря това лято, ме гледаха в очите. Сякаш искаха да ми дадат сили да успея да приема огромната загуба и да продължа напред някак си.

– С какво сте променена днес, 6 години след смъртта на майка ви?

– Тъгувам и все още страдам за майка ми, но успях да се събера и да си стъпя на краката. Докато беше жива Стоянка, все се притеснявах за бъдещето. Вече не, гледам да приемам нещата в живота си такива, каквито са и ми е по-спокойно.

– Ако днес майка ви можеше да ви види, щеше ли да е спокойна за вас?

– Според мен тя ме вижда отгоре и ми помага. След смъртта й са се случвали странни неща в живота ми, получавала съм някакви знаци. Твърде лични са, за да ги споделям публично.

– Какво не успяхте да кажете на Стоянка?

– Не успях дай кажа в последните й дни колко много я обичам. Майка ми знаеше за чувствата ми към нея, но когато беше в интензивното в болницата и махна предпазната си маска, за да ми каже: „Обичам те“, аз буквално блокирах. Не можах да й отвърна за пореден път, че и аз изпитвам същото към нея.

– Простихте ли си всички грешки една към друга?

– Да. Майка ми много прощаваше. Беше широкоскроена, каквато съм и аз. На мен ми прости грешките, защото съм й дете, но постъпваше така и с враговете си. По много неща приличам на нея – дори по това, че съм ларж с парите. Последно си купих три якета от един и същ модел в различни цветове.

– Сънувате ли я?

– В първите дни след смъртта й много я сънувах. Един сън от 6-ия или 7-ия ден след кончината, и днес е като пред очите ми: Стоянка влиза в стаята ми и хвърля ядосано ключове на масата. „Тая Муки вечно си ги забравя! И все не ги знае къде са й -така

казва, след което се появява и чичо Нейчо Попов. Той от коридора се провиква към майка ми: „Идвай, чакам те. Споделих съня ми с Евгени Боянов. Той заключи, че това доказва, че Стоянка съществува в друго измерение. Думите му се потвърдиха и от езотеричните книги, които прочетох.

– Доволна ли сте от реализацията си като актриса?

– Бях реализирана актриса като млада. Снимах се няколко филма, сред които „Демонът на империята” и „Синята лампа“. 6 години бях щатна в Младежкия театър и сама напуснах, след като се ожених и заминах да живея в Гърция. Мястото ми в трупата се пазеше една година, но аз се прибрах на втората.

– След като се върнахте от Гърция, защо не започнахте отново работа като актриса? Стоянка но се ли опита да ви помогне?

– Стоянка не ми помогна, защото нямаше как да го направи. Но ако чичо Нейчо Попов беше жив тогава, съм сигурна, че щеше да ми даде едно рамо в професията. След смъртта му Стоянка остана сама и трябваше да се пребори за собствената си кариера. Срещу нея изведнъж се нахвърлиха много хора, които уж я обичаха, преди да овдовее.

Чичо Нейчо имаше капацитета да ми помогне, но друг е въпросът, че аз самата нямаше да съм много щастлива, ако друг човек ме беше побутнал напред. Бях на 22, когато той почина. Впоследствие сме си говорили с майка ми за кариерата ми и тя ми е казвала: „Муки, всичко друго може, но това не го изисквай от мен. Няма да мога да се преборя и за теб!“.

– Майка ви щеше ли да се радва, че Косьо Саев ви е предложил брак?

– Не мога да отговоря на този въпрос. Не знам как би реагирала Стоянка, ако беше жива. Тя имаше голямо приятелство с майка му на Косьо – Мими Саева.

– Ще приемете ли отправеното ви наскоро предложение за брак?

– Не знам какво ще бъде крайното ми решение. Още не съм решила. Това, което ме възпира и заради което имам колебания е, че Австралия, където Косьо Саев живее и работи от години, е много далеч. Как оттам ще ходя до гроба на мама?

– Поддържате ли връзка с полубрат си Божил, който живее в Америка?

– Вече не. Божил ми звънеше 3 години след смъртта на майка ми, но оттогава не сме контактували. Защо да ме търси един човек, който ме е лишил от имоти, от цялото ми наследство от баща ми Леонид Грубешлиев?

– Навършиха се 100 години от рождението на Георги Парцалев. Какви са личните ви впечатления от него?

– Той подаде ръка на майка ми в най-тежкия й момент, за да се съвземе и да продължи напред. След смъртта на чичо Нейко, дойде у дома и каза: „Стояно, стига си гледала в една точка! Тръгвай да работим!“. Това, че тя започна да обикаля с Парцалев, й даде страхотен стимул. Мама ми разказваше как веднъж двамата трябвало да пътуват за турне, но тъй като Пацо много обичал да спи, се успал и изтървали влака. С такси го догонили, застанали на линията и машинистът възкликнал: „Леле, Парцалев и Мутафова!“, а Парцалев казал: „Стояно, разбра ли сега коя си, ма? Влаковете спират заради теб!“. Много се обичаха и уважаваха, държаха един на друг.

– Подарявал ли ви е нещо Парцалев?

– Пътувахме с кола из Италия с Нейчо Попов, мама и Парцалев. Аз бях на 15 тогава. Чичо Нейчо шофираше, Пацо беше на седалката до него, а двете с майка ми седяхме отзад. Бях си харесала една ангорска блуза и вадех душата на Стояна да ми я купи. Парцалев после ме заведе в много хубав магазин и ми взе прекрасни обувки, което си беше велик подарък в годините на социализма, когато по българските магазини нямаше никакви модерни стоки.

Източник: Уикенд