Актрисата Анна Кошко заяви, че артистите на свободна практика, сред които е и тя, вече втори месец не са получили хонорарите си за изиграни представления и на практика са поставени на ръба на оцеляването.

Тя публикува своето обръщение непосредствено след позиция на колегите й от Народния театър срещу министъра на културата в оставка Мариан Бачев. Анна Кошко е гост-актриса в Народния, като участва с главна роля в хитовия спектакъл „Последният час на Мерилин Монро“. Тя е житейска и сценична партньорка на Деян Донков, който е режисьор на постановката и също играе в нея.

Ето какво пише Кошко:

“Във връзка със заявената позиция на Народния театър по друг обществен въпрос към Министерството на културата, бих искала да добавя и едно лично обръщение — от позицията на актриса на хонорар.

Уважаеми представители на медиите,

Пиша това писмо като гост-актриса в Народния театър, но и като човек, който вече втори месец чака заплащане за труда си.

Към днешна дата аз и много мои колеги все още не сме получили хонорарите си за месец октомври. В същото време вече настъпва моментът, в който би трябвало да бъде изплатен и хонорарът за ноември. Това не е въпрос на неудобство. Това е въпрос на оцеляване.

Министърът на културата заяви, че средствата, отделени за култура в началото на годината, са изчерпани. В момента страната е без редовно правителство и не се очертава скоро да има приет бюджет. На практика това означава, че артисти могат да останат без доходи с месеци — без яснота кога и дали ще получат заплащане за вече извършена работа.

Искам ясно да подчертая: този текст не е насочен срещу Народния театър. Институцията и хората в нея работят в рамките на обстоятелства, които не зависят от тях. Проблемът е системен и засяга цялото културно съсловие.

Защо трудът на артистите отново се оказва разменна монета в политическа и бюджетна криза? Защо културата винаги е първата сфера, в която „няма пари“, въпреки че се очаква да продължава да произвежда съдържание, престиж и национално самочувствие?

Зад всяко представление стоят хора с реални разходи — наеми, сметки, семейства.

Аплодисментите не плащат ток. Признанието не замества хонорара. Артистите не могат да живеят в постоянна несигурност.

Обръщам се към вас с призив да дадете гласност и на тази ситуация. Не като сензация, а като сериозен обществен въпрос: как една държава третира хората, които създават нейната култура.

Мълчанието по този въпрос означава съгласие.”