Жив да не бях. Историята, изглежда, има особено чувство за хумор. От онзи черен, саркастичен тип, който те кара да се чудиш дали да се смееш или да пуснеш сълза.

Принцеса Калина, в компанията на Димчо Дебелянов (не поета, разбира се) и цяла сюрия политически мършляци, изведнъж се почувствали репресирани. Заплашени. Почти трагични герои в собствената си пиеса.

МВР щяло да ги арестува. Същото това МВР, което превърнаха в институционален ятаган за жестоко рязане на неудобни хора, бизнеси и съдби. Същите тези хора, които с махаленска грубост разглобяваха държавността на резервни части и после я продаваха като скрап.

НАП? Бухалка. Прокуратура? Бухалка. Регулатори? Бухалка

И сега, о, чудо, същите архитекти на институционалното беззаконие изпадат в правен екзистенциализъм. И изведнъж започват да откриват правовата държава. Със закъснение.

Юридически погледнато, това е почти учебникарски пример за принципа на правната симетрия: злоупотребата с власт не създава имунитет, а натрупва отговорност.

И точно за тези хора Данте Алегиери е бил болезнено точен. В “Божествена комедия“ той описва моралната геометрия на света така, че всеки в крайна сметка заема мястото, което сам си е изградил:

“Правдата на Бога съответства на вината; и наказанието е мярка за греха.”

Колко неудобно!

И човек наистина е на косъм да пусне сълза. Но не от тъга, а от смях.

Валентин Тончев, фейсбук

Bnews.bg