„Граждани готвят масов бойкот на новогодишната реч на президента“ и „Умнокрасивите бойкотират новогодишната реч на президента“ – две медийни заглавия от тези дни за една и съща новина, чието политическо оцветяване нагледно илюстрира разделението на българските граждани в момента.

Но отвъд това кой какво мисли за г-н Радев, дали бойкотът ще бъде „масов“ или пък в 23:55 телевизорите си ще изключат само „умнокрасивите“ (които да са те), нека най-напред да се запитаме нещо съвсем простичко: За какво изобщо са ни дотрябвали новогодишните обръщения на държавни или правителствени ръководители?

А в другите страни?

Тук една възмутена част от гражданството веднага ще се надигне на уотабаутистки протест: „Ами Германия? Ами Франция? Че дори Норвегия!“. Да, и Русия, и Китай, и Малайзия – дълъг е списъкът на държавите, където „главите“ се обръщат към съответното народонаселение и отвисоко раздават благословии, пожелания, а понякога предупреждения и дори заплахи. В България, твърди се, княз Батенберг пръв предлага тази форма за общуване с поданиците, подражавайки, разбира се, на големите европейски лидери. Защото тогава, а и поне през първата половина на 20 век, масово се мисли именно през такава оптика: „главата“ (с корона или без) снизхожда до безименната маса, удостоява я с бащинските си пожелания и препоръки, гледа надолу ту благо, ту кръвожадно, „сплотява и олицетворява нацията“, докато самата нация по презумпция изпада в благодарност и смирение. А всъщност в по-ново време нацията само чака да гръмне шампанското и да продължи новогодишното пиршество.

Помните ли речите на Тодор Живков?

Без да пренебрегвам ритуалния и символичен характер на тези обръщения, както и факта, че сигурно много хора от скука, от любопитство или пък поради някаква емоция изслушват предсказуемите баналности на своя държавен ръководител (или ръководителка), пак си остава въпросът: Уместни ли са тези обръщения в днешно време? Да, държавният глава или правителствената ръководителка обикновено по закон имат право да „адресират“ (както се казва на новобългарски) своето гражданство – и обикновено го правят с дълбокото убеждение, че думите им засягат хората, че подръпват някакви струни, че дори преместват някакви планини. Но фактът е, че тези обръщения обикновено си остават новогодишен фон, ако не и тема за всякакви шеги и закачки. За да не започвам с Тодор Живков, ето един друг конфузен пример: през 1986 година германската телевизия по невнимание излъчи обръщението на канцлера Кол от предишната година. И тази грешка с нищо не промени нито политическата траектория на ФРГ, нито пък новогодишните надежди и страхове на западногерманците.

А за обръщенията на Тодор Живков даже почти няма нужда да говорим. Съдържанието им си беше по съветския учебник, с някои народняшки изхлузвания от калъпа, а пък откъм форма, ораторско майсторство, граматика – да потънеш в земята от срам. Да не говорим за самодоволството на протагониста, който се любуваше на простоватите си реплики и сякаш му идеше да възкликне: „Аз съм прост, вие сте прости…“

Новогодишното обръщение в един идеален свят

В един идеален свят новогодишните обръщения трябва да изглеждат съвсем другояче. Защо, например, авторите им да не се сменят всяка година? Веднъж да бъде шампионка по шах, друг път – работник, осакатен от машина, трети път дете, четвърти път – най-възрастният човек в страната. Сигурен съм, че всеки от произволно изброените хора би имал какво да каже на своите съграждани – за живота си, за надеждите и страховете си, за общото бъдеще. И хората ще го/я слушат с по-голямо внимание от това, с което слушат сменящите се на 5-10 години „глави“.

Кой ще слуша г-н Радев и кой ще гаси телевизора – това очевидно си е въпрос на личен избор. Лично аз не бих слушал обръщение на лидер, който тайно или явно подкрепя агресивни войни, който мисли главно за политическото си оцеляване и/или за медийната конюнктура, който използва възможността да говори пред най-голямата възможна публика, за да урежда лични сметки – независимо дали е лидер на България, на Китай или на Малайзия.

Впрочем, в редица държави тези обръщения не се излъчват точно в полунощ на Нова година – отредено им е по-скромно местенце в следобедните или вечерните часове. Все е нещо.

Да, защото вече не сме „илядодевестотин“ и еди-коя-си година, както се изразяваше един предшественик на г-н Радев.

***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.