Не за първи път Москва изопачава смисъла на Холокоста

Кремъл използва съветските пропагандни разкази за Холокоста и обсадата на Ленинград за прокарване на свои политически интереси. Това пише историкът Александър Фридман в коментар за ДВ.

Руското външно министерство предизвика международен скандал, като реши да се възползва едновременно и от Холокоста, и от обсадата на Ленинград – по повод две годишнини: от освобождаването на Аушвиц и от вдигането на блокадата на Ленинград по време на Втората световна война.

Тонът беше зададен от външния министър Сергей Лавров, който шокира аудиторията още през май 2022 г. със скандалните си забележки за „еврейските корени“ на Адолф Хитлер. На 18 януари тази година Лавров отбеляза, че страданията на еврейския народ по време на нацистката диктатура не могат да бъдат оправдание за израелската политика за „колективно наказание“ на палестинците в ивицата Газа. В същото време Лавров обвини Германия, че пренебрегва жертвите на обсадата на Ленинград, понеже не са евреи – доколкото акцентът винаги се поставя върху шестте милиона евреи, избити от нацистите.

Твърденията на Лавров бяха доразвити на и от говорителката на руското външно министерство Мария Захарова. Тя първо постави под съмнение факта, че Германия осъзнато преработва национал-социалистическото си минало, след което дори обвини Берлин, че уж бил реабилитирал нацизма. Освен това Захарова не за първи път изопачи смисъла на Холокоста, преиначавайки го от геноцид над еврейския народ в „преследване и масово изтребление на представители на различни етнически и социални групи от нацистите“.

Германските власти предпочетоха да игнорират изблиците на Лавров и Захарова, но реакцията на Израел беше изненадващо остра. Мемориалът на Холокоста „Яд Вашем“ в Йерусалим призова Русия да спре да злоупотребява с Холокоста за политически цели, а израелското външно министерство порица управниците в Москва заради „неуважение към Холокоста“ и неговите жертви.

Събитията от последните години обаче показват, че Москва едва ли ще се вслуша в исканията на Йерусалим, дори по-скоро обратното. Можем да очакваме още, че инструментализирането на Холокоста и обсадата на Ленинград в контекста на идеологическата конфронтация със Запада по-скоро ще достигне качествено ново равнище.

Но защо все пак руските власти се нуждаят от тези трагедии като полезен инструмент? Какви цели преследват и кои исторически разкази им вършат работа? Къде са корените на цялото това явление?

Руснаците като „новите евреи“

След 1945 г. СССР извайва пропаганден образ на така наречената „Велика отечествена война“, в центъра на който е „победата на Съветския съюз над нацистките нашественици“ и спасяването на света от „кафявата чума“. На жертвите на нацизма тогава умишлено се отрежда съвсем второстепенна роля. Тази тенденция се променя донякъде едва по времето на Леонид Брежнев, но за престъпленията на Холокоста пак не се говори особено много. Нацисткият геноцид над евреите открай време е неудобна и хлъзгава тема за съветските власти.

Москва открай време практикува държавен антисемитизъм, тъй че властите се стремят да не изтъкват страданията на евреите и последователно премълчават деликатните аспекти около участието на местни, съветски колаборационисти в преследването и унищожаването на еврейското население, както и какво случва с еврейската собственост на територията на Съветския съюз. Да не забравяме още, че СССР застава на страната на арабските държави в конфликта в Близкия изток, а през 1967 г. окончателно прекъсва дипломатическите си отношения с Израел. Активната подкрепа за палестинското движение хармонично съжителства в съветската преса с радикални нападки срещу евреите, които се опитват да напуснат СССР и с открито осъждане на „ционистките агресори“ в Израел.

За пред чуждестранната публика съветските автори разпространяват патетичния разказ за „руския войник, спасил еврейския народ от пълно унищожение“, докато в самия СССР обвиненията срещу Израел заради „геноцид над палестинците“ и сравненията с нацистка Германия се превръщат в нещо обичайно. Ярък пример за това е една докторска дисертация под заглавие „Тайната връзка между нацизма и ционизма“, която изобилства с антисемитски обвинения и тотално изопачава на историята на Холокоста. Тази дисертация е успешно защитена през 1982 г. в Института по ориенталистика към Академията на науките на СССР от палестинския историк Махмуд Абас, понастоящем ръководител на Палестинската национална автономия.

По времето на Брежнев и на неговите наследници основните развъдници на антисемитизъм в съветския държавен апарат са КГБ и Министерството на външните работи, където започват кариерата си Владимир Путин, Николай Патрушев, Сергей Лавров и други днешни руски лидери. Реториката на Путин и на Лавров показва, че те цял живот са носили в багажа си антиизраелските и антисемитски възгледи, а сега се опитват да ги пригодят към новите политически реалности.

Темата за Холокоста е привлекателна за Кремъл по редица причини. Участието на украинци, латвийци, литовци и естонци в Холокоста открива пред Москва апетитната възможност да представи Украйна и балтийските държави (основните противници на Русия в постсъветското пространство) като идеологически наследници на „убийците на евреите“. В същото време без да ѝ мигне окото самата Русия се представя като наследник на СССР и, наред с другото, като спасител на евреите, който се бори срещу „съвременния нацизъм“. Нещо повече, за руснаците и рускините вече се вае образ като „новите евреи“, които така нареченият „колективен неонацистки Запад“ уж възнамерявал да премахне и дори унищожи.

В стремежа си да подчертае своето морално превъзходство над Израел и над потомците на жертвите на Холокоста, Москва си позволява да упреква евреите, които подкрепят Украйна, че забравяли собствената си история и симпатизирали на „потомците на нацистите“. Особено внимание в тази връзка се обръща на еврейския произход на украинския президент Владимир Зеленски, който Путин толкова обича да изтъква. В същото време руските власти внимават да не насаждат у руснаците прекалено дълбоко впечатлението, че Холокостът е нещо невиждано в човешката история и че евреите са пострадали особено много. В официалната руска концепция за „геноцида над народите на СССР“ евреите са представени просто като една от многото групи жертви, а изключителността на Холокоста на практика се отхвърля.

Ивицата Газа като „нов Ленинград“

Владимир Путин, роден в Ленинград, открай време повтаря, че нацистката блокада на този град лично за него е самото олицетворение на нацистките престъпления в СССР. Блокадата има и дълбоко лично, травматично значение за Путин: неговият тогава двегодишен брат Виктор умира тъкмо в обсадения Ленинград през 1942.

Да се сравнява израелската политика в ивицата Газа с обсадата на Ленинград или с други нацистки престъпления – това си е традиция още от времето на съветската пропаганда, която по нареждане на Путин усвояват и днешните кремълски пропагандисти. Откакто започна последната война в Близкия изток Москва окончателно се върна към съветската традиция да заклеймява еврейската държава.

Владимир Путин има голяма слабост към руската историография от царския период, която оказва решаващо влияние върху възгледите му. В същото време той едва ли особено обича съветския историк марксист Михаил Покровски, който се отнася изключително отрицателно към едновремешния царски режим в Русия. Но именно на Покровски се приписва фразата „Историята е политика, запратена обратно към миналото“, която точно характеризира циничното отношение на сегашните руски власти към историческите теми – както в случая с Холокоста, така и с обсадата на Ленинград.

* Историкът Александър Фридман преподава съвременна и източноевропейска история в университета „Хайнрих Хайне“ в Дюселдорф и в университета в Саар.

Източник: https://www.dw.com/bg/

Източник: https://dnesnews.bg