Страшно става, когато ДПС започне да си сменя лидерите. Всички помним 2013 г., когато създателят на партията Ахмед Доган обяви оттеглянето си. Тогава, насред партиен конгрес на движението, млад мъж насочи газов пистолет към главата му. Също толкова драматично беше 2 години по-късно – наследникът на Доган Лютви Местан забягна в турското посолство в София след разрив с вожда. Последва тежък разкол, който докара ДПС до ръба на катастрофата. Минаха години преди движението да се съвземе и да се консолидира.

Какви ли изненади ни предстоят сега, когато лидерската въртележка отново се завърта? Само два дни след местните избори през ноември м.г. Мустафа Карадайъ подаде оставка като оперативен водач на ДПС. За политиците това не беше изненада – слухове, че ще се стигне до това циркулираха месеци по-рано. И все пак изглеждаше странно. Карадайъ не беше просто избраникът на Доган за партиен водач;

той беше и избраник на Турция.

До югоизточната ни съседка Карадайъ пътуваше често и беше приеман много радушно – и от управляващите, и от опозицията. Символичен беше фактът, че го поканиха на церемонията по случай новия мандат на турския президент Реджеп Ердоган. Нито Доган, нито другата най-влиятелна фигура в ДПС – бизнесменът Делян Пеевски, се радват на подобно отношение. На практика, Карадайъ като лидер беше знак за помирението между Доган и Ердоган, след като двамата неприкрито враждуваха през миналото десетилетие.

Ясно беше, че оттеглянето на Карадайъ павира пътя за издигането на Пеевски в партийната йерархия. В миналото той се задоволяваше да бъде редови депутат. Това обаче се промени след санкциите, които му наложиха последователно САЩ и Великобритания през 2021 г. и 2023 г. След това той изцяло промени публичното и политическото си поведение, а постовете започнаха да го привличат. Първо измести Карадайъ начело на парламентарната група на ДПС, а след това директно обяви намерението си да стане председател на партията.

Това беше наистина радикален завой

Не само за него, но и за самото ДПС. Движението възникна като партия на турското малцинство в България. Дълги години ДПС не можеше да се отърве от обвиненията, че съществува в нарушение на Конституцията, която забранява партиите на етническа и верска основа. Както и от нападките, че обслужва интересите на Анкара у нас. Та нали винаги го водеше етнически турчин – Доган, Местан, Карадайъ. През 2021 г. последният се кандидатира за президент и в Турция така се въодушевиха, че му организираха мощна кампания, която докара доста приличен бонус към резултата на ДПС на паралелно провеждащите се парламентарни избори.

Ясно е, че ядрото на ДПС и досега остава турско-мюсюлманско. Точно затова възможността начело на партията да застане етнически българин и християнин си беше голям поврат. Направо започна да изглежда сякаш депутатът бизнесмен е стъпил на врата на Доган. Какво друго да си помислим, след като почетният лидер го поласка, наричайки го „феномен в българската политика“! Отначало изглеждаше, че Пеевски безпроблемно ще поеме кормилото. Водещите депесари го посрещнаха с аплодисменти – всички видяха кадрите, на които членовете на Централния съвет на ДПС го поздравяват с ръкопляскания, станали на крака. Това не беше изненада – партийната номенклатура в София винаги е стояла зад Пеевски, включително по най-тежкото за него време – когато го удариха санкциите по американския закон „Магнитски“.

В недрата на партията, по депесарските бастиони, обаче доминират и досега етнически турци. Тези хора преглътнаха факта, че дълги години цялото партийно ръководство беше с картончета в бившата Държавна сигурност. Но няма да приемат това, че

„нашата партия“ може да падне в ръцете на българин

Започнаха брожения по места и това толкова стресна Доган, че той внезапно смени плочата – предупреди, че „ДПС е на път да се превърне в корпоративна, платена, партийна организация“ (и така жестоко оплеска репутацията на Пеевски, която той се стреми да изчисти) и предложи съпредседателство на партията между напористия млад претендент и Джевдет Чакъров – стар партиен кадър, бивш министър и (което беше най-важното) етнически турчин. Пеевски да разширява електоралното влияние на партията, Чакъров да отговаря за депесарските крепости и отношенията с Турция – такъв соломоновски замисъл огласи почетният лидер.

Хитро, ама в Анкара си държат на своето. През януари т.г. в България пристигна турският външен министър Хакан Фидан – бивш шеф на турското разузнаване и един от най-близките хора на президента Ердоган. И тогава дойде изненадата – Фидан първо се видя с Карадайъ, който се похвали с обща снимка с госта. Посланието на дипломата беше ясно – Карадайъ беше наше момче и си остава такъв. Чак после дойде срещата с бъдещите съпредседатели Пеевски и Чакъров. Българският кандидат-лидер се беше погрижил да го изберат начело на парламентарната група за приятелство с Турция през декември м.г. Интересно, ако не беше такъв и не го придружаваше Чакъров, дали Фидан изобщо щеше да се срещне с него?

Анкара кротко огледа новото ръководство на ДПС,

но това не означава, че е доволна. Стана очевидно, че в борбата между старите депесари и „новите технократи“, както Доган определя Пеевски, управляващите в Турция определено предпочитат първите – това са хора, които познават, и знаят, че са техни. Пеевски им е подозрителен, защото е аутсайдер – и за партията, и за турско-мюсюлманската общност.

А навярно им идват нанагорно и непрекъснатите му клетви за вярност към нашите евроатлантически партньори. Макар че е член на НАТО и кандидат за ЕС, Анкара играе собствена игра в геополитическия сблъсък с Русия и вижда интересите си по различен начин от западния съюз, към който България принадлежи. Пеевски обаче го интересува това да си издейства прошка от Вашингтон за наложените му санкции или поне да предотврати нови такива. Така че едва ли ще следва плътно линията, която Анкара очаква. А помним преди 7-8 години как действаше Турция у нас, когато искаше да се наложи – дипломатите й открито агитираха за воюващия с Доган Лютви Местан, без изобщо да се съобразяват с българския държавен суверенитет.

Цялата тази история показва две неща.

Първо, вътре в ДПС тлеят конфликти между амбициозни аутсайдери като бизнес-ориентирания Пеевски и „старата гвардия“, която се опира на подкрепата на турската държава. Засега признаци за война не се забелязват, но кой знае какво може да стане до партийната конференция, на която се очаква да бъдат избрани новите съпредседатели. И второ, завръща се на дневен ред позабравеният въпрос доколко ДПС е турска и доколко българска партия. Съвсем ясно се вижда, че Доган се опитва да тушира напрежение с Анкара. Трябва ли обаче една национална партия да работи според указанията на чужда държава?