Калин Врачански: Няма как да бъда Стефан Данаилов, моят Яким е различен

„Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?!“

Кой не помни чара на автомобилния инструктор Яким, плажа, танците и онези болезнено точни житейски истини, поднесени с фин хумор? Десетилетия по-късно, култовият филм „Дами канят“ получава своя първи, мащабен театрален живот под шапката на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград. Тази нова мащабна продукция вече се превърна в истински феномен, а това лято тръгва на голямо национално турне, за да превърне летните театри в цялата страна в истинска машина на времето.

В ролята на обаятелния сваляч, изигран навремето от неповторимия Стефан Данаилов, днес влиза Калин Врачански. Под режисурата на Асен Блатечки, той трябва да се справи с ураган от женска енергия на сцената и да разкаже историята по един нов, по-съвременен, но също толкова обичан начин.

Как се бяга от сянката на една легенда, защо Яким не е инфлуенсър през 2026 година и какво се случва зад кулисите на най-очакваното лятно събитие – предстои да разберем от самия Калин Врачански.

– Когато приехте тази роля, която неизбежно е сравнявана със Стефан Данаилов, коя беше първата Ви мисъл – предизвикателство е, или защо ми трябваше това?

– Мислех си най-вече, че ще бъде много забавно. Хората познават филма и сега ще могат да го видят реализиран на сцена.

– Яким е мъж, който сякаш без усилие привлича жените. В днешно време такъв герой романтичен ли е, или вече е обществено опасен?

– Малко сложен въпрос ми задавате. Защото ако следим филма, Яким не прави неща, които жените не искат.

Но от днешна гледна точка, ако трябва да сме политически коректни, това не е най-присъщото нещо. Но пак казвам – той предлага, те приемат.

– Къде е границата между чаровния съблазнител и манипулатора, и от коя страна на тази граница стои Вашият Яким?

– По-скоро чаровен съблазнител, погледнат от съвременна гледна точка.

Не може да бъде манипулатор, няма да бъде политически коректно. 

– Култовите филми често страдат от прекомерна почит. Не е ли малко дръзко да кажете: „Сега ще ви разкажем тази история по нашия начин“?

– Пак казвам, това е театър, не кино. Но се опитваме да съчетаем двете неща.

Едновременно да намигаме към времето преди и сегашната гледна точка. Доколкото виждам, публиката много се забавлява.

– Кое беше по-трудно – да избягате от сянката на Стефан Данаилов, или от спомените на публиката за него?

– Не съм се и опитвал да бъда под сянката на Стефан Данаилов. Колкото и да ми се иска или да не ми се иска, няма как да бъда Стефан Данаилов.

Той беше страхотен, но много различен от мен човек. Когато работихме с Асен, той не е искал по никакъв начин аз да наподобявам това, което Стефан е правил във филма. Когато работихме, си бях аз и това, към което Асен ме водеше.

– Вие казвате, че не копирате оригинала. Но има ли поне един жест, поглед или реплика, които съзнателно сте избягвали именно заради асоциацията с филма?

– Не, не съм имал такива притеснения. Стефан беше различен човек, аз съм различен човек.

Бих се притеснявал, ако някой очаква да види филма на сцената. А това няма как да стане. 

– „Дами канят“ е комедия, но под смеха има доста самота. Кое, според Вас, е по-важно в спектакъла – смехът или тъгата?

– Това са две смесени чувства, които човек изпитва, когато го гледа това нещо. Разбира се, на повърхността е именно смехът. Но когато се замислиш, разбираш, че това са едни самотни хора, които търсят своето спасение някъде другаде. А това вече не е хубаво.

Когато човек е самотен и си задава въпроси защо аз съм там, където съм в момента, защо продължавам да съм там, ако се чувствам самотен, може да е доста изтощително.

– Ако Яким живееше през 2026 година, щеше ли да е инструктор по кормуване или инфлуенсър по самочувствие?

– То от днешна гледна точка май едното се препокрива с другото.

– Какво научихте за мъжкото его от този герой, което не знаехте преди да го изиграете?

– Това, което с Асен си говорихме, е, че самият герой Яким, както се казва на жаргон, никога не си го слага на 100%. Той преминава с такава лекота през живота, защото е минал през своите драматични моменти. Най-вероятно си казва, че в живота може и по друг начин.

Не винаги човек трябва да си забива главата в пепелта и да не излиза от там. Живее на повърхността и с усмивка.

– Според Вас жените в „Дами канят“ жертви ли са на Яким, или всъщност той е жертва на собственото си обаяние?

– В даден момент се оказва, че и самият Яким е жертва. Макар на пръв поглед жените да са жертвите.

И той е изпаднал в своята самота и търси някъде, където да се закачи, за да продължи напред. 

– Асен Блатечки е режисьор, а и самият той има репутация на човек с харизма. Случваше ли се на репетициите да спорите кой разбира по-добре от чара на Яким?

– Със сигурност – не. С Асен имаме много малко спорове, когато работим. Защото първоначално сме си казали към какво се стремим. Споровете по-скоро са от техническа гледна точка, а не по разбирането на спектакъла. 

– Когато играете Яким, усещате ли, че публиката го съди, оправдава или тайно му завижда?

– Не, не го съди. Напротив, по-скоро усещам, че публиката се забавлява на това, което се случва.

Защото тя много добре разбира героите, те са чудесно изведени на показ. Няма осъждане.

– Какво бихте казали на Яким, ако го срещнете на чаша вино след края на спектакъла: „Браво“, „Съжалявам те“ или „Време е да пораснеш“.

– Бих му казал – И какво постигна с всичко това? Може пък да даде някой интересен отговор.

– Какво е мястото на този образ сред останалите, които сте играли през последните години?

– Поредната тухла в моята стена, която запълва професионалния ми живот.

Макар на пръв поглед този спектакъл да се приема като по-лековат, по-лежерен, за мен е поредно предизвикателство.

Възможност отново да работя с Асен. И естествено да се сблъскам със заглавие, което вече е добре познато на публиката.

– Предстои ви турне със спектакъла, различна ли е публиката в различните градове?

– Специално на този спектакъл публиката реагира доста еднакво навсякъде. Забавлението е наистина от сърце. Може би защото до някаква степен познава филма.

Не може да се каже, че младото поколение го познава, но някак си го усеща като хората, които вече са гледали филма. Отзивите, които получаваме, са много положителни.

– Имате ли нужда от отклика на публиката, когато играете или по-скоро гледате да се изолирате?

– Зависи от спектакъла. Някои разчитат именно на това публиката да бъде максимално въвлечена в спектакъла и да стане тази синергия между актьорите  и публиката.

Тогава спектакълът става наистина много, много по-хубав, отколкото да играеш само за себе си. В крайна сметка ти играеш за публиката, естествено реагираш на това, което тя ти предлага. 

– Репетирате ли нещо ново?

– Репетирам, да. Представлението се казва „Когато жените ги няма“, ще излезе на 1 юли в Бургас. Отново работя с Асен. 