автор Джеймс Сориано, the American Thinker

Всички войни са като автомобилни катастрофи и всички автомобилни катастрофи имат причини. Проблемът възниква, когато противоречиви свидетелства дават различни обяснения за причината. Виждаме това в руско-украинската война.

Конвенционалният възглед за това как е започнала войната и кой е отговорен е този, представен от САЩ и техните съюзници от НАТО в началото на войната. Той все още е доминиращ днес, но е оспорван от алтернативни възгледи, един от които идва от американския президент. Битката на наративите е присъединена.

Конвенционалният наратив твърди, че нахлуването на Русия в Украйна представлява тежък акт на несправедливост, равносилен на ясен случай на „непровокирана“ агресия. Вината за войната е единствено на плещите на един човек: руския президент Владимир Путин. Миналите думи и дела на Путин показват, че той отдавна е планирал война и се вижда като съвременен Петър Велики, възвръщайки си територии, които той смята за исторически руски.

Русия, според тази версия, незаконно е отказала на Украйна правата ѝ по Хартата на ООН да живее в мир. Поведението му е обида към нормите на световния ред, а справедливостта изисква въоръжена опозиция, за да осуети плановете му.

В критичната теория съществува нещо, наречено „доминиращ дискурс“, което е начин на говорене по дадена тема, отразяващ възгледите на тези, които имат най-голяма власт. Конвенционалният възглед за войната в Украйна е такъв. Той дава на хората начин на мислене и чувстване за войната и Русия. Той оправдава военната помощ за Украйна, държи НАТО единен и позволява на съмишленици, пишещи мнения, да сигнализират за солидарността си помежду си.

Въпреки че не е затворена система, тя филтрира нови идеи, позволявайки на някои да преминат, докато блокира други. Една непроверена идея може да насочи дискурса в различна посока.

Доналд Тръмп предлага тези непроверени идеи. С избирането си титулярният лидер на западния алианс се превърна в критик на алианса, който ръководи.

Тръмп оспорва доминиращия наратив. Неговите заместници вече не говорят за Русия в осъдителните точки на разговорите на администрацията на Байдън, нито пък наричат ​​Украйна обсаден съюзник.

Преди няколко месеца това би се сметнало за ерес. Днес това е американска политика, но е особена политика в смисъл, че най-могъщият играч на терена също така изповядва мнение на малцинство. Идеята на Тръмп за търсене на сближаване с Русия е непопулярна сред експертите по външна политика от двете страни на Атлантика. Тя е извън доминиращия дискурс.

Конвенционалният наратив е по същество анализ, основан на обвиненията. Той е като прокурорско заключение, обвинителен акт, съставен само срещу едната страна – обвиняемия, докато действията на другите страни се изваждат от картината. Това е криминалистичен подход, подобен на преглеждане на кошница с ябълки в търсене на лошите. Създателите на наратива търсят доказателства в действията и изявленията на руските лидери и ги насочват по линия, водеща неустоимо към заключението, че Русия е имала агресивни намерения през цялото време.

Но нашето търсене на обяснение не може да бъде просто разследване на една държава. То трябва да вземе предвид всички действия на всички участници. Разбира се, Путин е наредил на командирите си да атакуват, но не го е направил в пристъп на изолирано негодувание, а по-скоро от силно динамичен контекст, в който Русия е била едновременно проактивна и реагираща на предизвикателствата, отправени към нея от враговете ѝ. И нашето търсене не трябва да разглежда само ситуацията по време на руската инвазия. То трябва да отчита и фактори, които са по-отдалечени във времето и са оформили решенията.

Ще пишат ли бъдещите историци своите разкази за войната в Украйна, следвайки принципите на ортодоксалността? Някои ще го направят, но въпросът е дали тези разкази ще издържат проверката на времето? За да получим отговор, нека потърсим следа в различните начини, по които сме стигнали до разбирането на произхода на двете световни войни на ХХ век. Тази история е следната:

През 1919 г. победителите се събират в Париж, за да диктуват условията на мира. Версайският договор съдържа член, който определя вината за войната само върху една страна – Германия и нейните съюзници. Този член по-късно ще се превърне в горкото на Европа.

Веднага щом мастилото изсъхне, се извършва преоценка на произхода на Първата световна война. Историците започват да пресяват и пресяват данните, опитвайки се да излязат със задоволително обяснение. Те поставят под въпрос присъдата за вината за войната. Днес рафтовете на библиотеките са пълни с такива томове. Някои от тях разглеждат различните кризи, които са разтърсили Европа през десетилетието преди 1914 г. Други търсят по-отдалечени причини, датиращи от ХІХ век.

Дебатът продължава вече век и изглежда, че историците все още не са приключили с него. „Сънливци“ (2012) на Кристофър Кларк е може би най-новият принос към този разговор. Днес рядко би било да се намери експерт, който би поставил вината за войната единствено върху плещите на едната страна.

Нищо подобно не се е случило след Втората световна война.

Консенсусното мнение през 1945 г. за произхода на войната е по същество същото мнение и днес: войната е еманация на ума на зъл човек, възползващ се от икономическия безпорядък и обществения срив на Германия след Първата световна война, и той умира при двойно самоубийство в Берлин през април 1945 г. Германия е агресорът. За разлика от последиците от Първата световна война, не е имало сериозна преоценка на това откритие, няма сериозен десетилетен дебат.

Днешните строители на наративи искат да разберем произхода на войната в Украйна, както разбираме този на Втората световна война: И двата конфликта имат просто и окончателно обяснение. Разказът ни казва, че ако човек търси причините за войната в Украйна, не е нужно да гледа отвъд стените на Кремъл. Демонизирането на Владимир Путин е важна част от това. Създателите на разказа превръщат Путин в хитлеристка фигура, която не бива да бъде успокоявана. Те ни призовават да приложим трудните уроци от 30-те години на миналия век към Украйна в реално време.

За разлика от това, критиците на войната в Украйна са в традицията на преоценяващите войната в Първата световна война. Те преминават през дългата подготовка за войната, връщайки се назад в ХХ век, търсейки къде са допуснати грешки и защо. Те поставят под въпрос дали нападението на Русия наистина е било „непровокирано“ и дали правилната страна е обвинена в агресия. Докато конвенционалният разказ фокусира аналитичния си поглед върху Русия, критиците го насочват навътре. Те повдигат въпроси за това какво е направила нашата страна и как се вписва в картината.
С течение на времето ще бъдат изведени още преоценки на войната в Украйна. Вероятно е, както и при историята на Първата световна война, в крайна сметка един по-нюансиран поглед върху произхода на войната и къде е отговорността ще измести доминиращия дискурс.

Образът „Путин Велики“ е от изкуствен интелект.

Джеймс Сориано е пенсиониран служител от Министерството на външните работи

Bnews.bg