Защо? Ние, избирателите ли някъде сбъркахме?

Тези мисли вълнуват много хора. Какво направихме ние за него и какво той за нас? Какво не направихме? Къде се разминахме?

За първия мандат решаващо бе гласуването на БСП и левите хора. Близо 2 години Румен Радев навлизаше в новата роля и професия. Стараеше се, няма спор.

И тогава дойде Гешев. Не само дойде, а изпрати щурмова група, която влезе на „Дондуков“ 2 и изтараши кабинетите на негови съветници. Някои прибра в ареста с тежки обвинения. Публикувани бяха СРС-а и направени коментари, които излизаха не само от рамките на закона, но и от тези на приличието.

Немалко медии го защитиха. Това можехме, това направихме.

По същото време народът се изля по площадите и поиска оставките на Борисов и същия Гешев. Хората яростно изреваха: „Мутри вън!“

И президентът включи на пета скорост. Излезе с вдигнат юмрук, това се хареса на протестиращите и те му дадоха подкрепата си, поне немалка част от тях. Президент, който застава на страната на справедливи искания, печели доверие. Хуан Перон в Аржентина е владял този похват до съвършенство. Имал е до себе си и Евита Перон. Дали Десислава Радева се е вживяла в ролята на Евита е друг въпрос.

И това направихме да Радев.

Властта на Борисов и мафиотско-олигархичното управление бе разклатена. Това също го направиха хората за Радев.

Първото негово служебно правителство в тази ситуация получи обществена подкрепа. И заряд, енергия, вяра за промени.

Това също бе труден граждански подарък, но Радев и него получи.

Заредиха се кратки парламенти, интриги, политически войни. В това време той редеше служебен кабинет след служебен кабинет. Не сме искали, но се оказа, че и това му даваме, което някои познавачи на властта започнаха да калкулират в огромни ползи и влияние.

Дойде гласуването за втори мандат. Дори десни хора го подкрепиха. Това бе страхотен жест. Не знаем дали е оценен, но е факт.

И тогава връзката президент – граждани започна да изтънява, да се прокъсва.

И започнахме да се питаме: Какво става? Какво ни дава Радев, защото не съществува вариант само да получаваш.

Даде ни чувството, че държавният глава може да бъде солидарен с обществените интереси, а не с тези на властта, на различни кръгове, дори на такива от средите на мафията.

Върна ни надеждата, че в битката с корупцията и криминализиращото се управление не сме сами и може да постигнем ако не победа, поне сериозен напредък.

Освен това показа с поведението си зад граница, че вече няма да се срамуваме за страната си.

Заяви, че евро-атлантическия избор на България е необратим.

Инерцията от гражданските вълнение през 2020 го носеше на гребена на вълната. Защото вярвахме, че е гарант онова управление на ГЕРБ, Борисов и техните кръгове да не се връща повече.

И тогава Русия нападна Украйна. Нападна я вероломно, както терористи взривяват автобус, за да покажат че са силни и могат да правят, каквото поискат.

И нещата се промениха. Неочаквано за едни, абсурдно за втори и очаквано за трети.

Оттогава президентът Радев започна да гледа лошо, да ни кастри в словата си по различни поводи. Започна също да ретранслира кремълската пропаганда опорка по опорка.

Получи се известно обществено объркване. След което нещата си дойдоха на местата.

Радев е доволен от подкрепата на онези кръгове сред населението, които изповядват непоколебимо русофилство, независимо от обстоятелствата и фактите. Русофилството в тези среди премина в путинофилия и категорично противопоставяне на „колективния Запад“, омраза към САЩ и към всички, които са на страната на жертвата Украйна.

Използвайки националните интереси като смокинов лист, държавният глава се изправи срещу избора, направен с влизането ни в НАТО и ЕС. Твърди, че не е така, но с всяко свое действие и изказване доказва обратното. Тезата, че сме „Троянския кон“ на Русия в евро-атлантическите структури, стана факт. Въпреки позицията на повечето българи тук и почти на всички българи в чужбина. Замириса на агитация за проповядвания от Путин „русский мир“ и бленуваната от него Евразия.

Това, че много от нас не прегърнаха неговата агитация да хванем в различна от евроатлантическата посока, го нервира.

Още повече го ядосват намеците и откритите критики, че някои от хората, с които се е обградил, усвоиха със скоростта на светлината, Борисовите рекетьорски практики. Бизнесмени останаха изумени от смелите набези и натиск върху тях от определени персони.

Фактът, че Петков, Василев и техни сподвижници се еманцепираха от него, го накара да забрави за добрия тон и дипломацията.

Така се стигна до лошото му настроение и раздразнение от усещането за топящо се доверие. Да, мандатът му е гарантиран (импийчмънт много трудно и се реализирал), но му се изплъзна „народната любов“, в която толкова много обичат да се къпят деспотите.

Именно в такива ситуации започва да се промъква подличко страхът. Няма в историята управник, който да се е избавил от това чувство и да не е платил цената за него.

Дадохме му много. Но не получихме очакваната подкрепа за реформи, справедливост и благополучие.

А е толкова просто: не искаме да сме матрьошки. И си искаме десерта.

Ще припомня, че аржентинците са носели на ръце Хуан Перон, но той в крайна сметка се оказва не този, за който са го приемали хората. И му се налага да се спасява в чужбина от народния гняв. Перон също е бил генерал…

Огнян Стефанов, Фрог нюз