От опит знам: когато по терена се пускат прекалено много шарени димки, а погледът на публиката е замъглен, добре е анализът да стъпва върху прозренията на наистина големите анализатори. Защото те са напипали нещо толкова важно, че ходът на времето не го обезсилва. Затова нека стъпим върху наследството на Аристотел и Уилям Окам.

Аристотел е първият човек, създал книга под заглавието „Политика“. В нея той ни съобщава, че политиката е подразделение на етиката. Ще рече: в политиката иде реч за добро и за зло. Без разговори за добро и зло политиката е невъзможна. Иначе бихме изпаднали в положението на Изтока, описано от философа аристотелист Роджър Скрутън преди десетина години така: „На Запад имаме политика, на Изток имат власт“. Който не разглежда събитията, свързани с властта, по оста добро-зло, той не се занимава с политика; най-вероятно се занимава с власт.

Средновековният мислител Уилям Окам, на свой ред, е известен с „Бръснача на Окам“, който гласи следното: „Не умножавай същностите отвъд необходимата мяра“. На практика това означава две неща. Първо: всяко явление като правило има една причина, а не много причини. Второ: сред многото конкуриращи се обяснения за тази причина, като правило най-близо до истината е най-простата.

Нека видим как изглежда онова, което се случва в България в момента, от Аристотело-Окамска гледна точка.

Какво се случва в България?

Покрай войната на Русия срещу Украйна Западът възстанови своя инстинкт за самосъхранение и преустанови търпимостта си към личности като Орбан, Борисов и Пеевски. За разлика от Орбан, който явно реши, че в крайна сметка Путин ще победи и затова е добре човек да остане негов приятел, Борисов и Пеевски избраха да се снишат зад гърбовете на неоспоримо „западните“ ПП-ДБ, докато бурята отмине. Затова подкрепиха управление на ПП-ДБ с втори мандат и неговата заявка за бързо „озападняване“ на България чрез прекратяване на „източните“ олигархо-престъпни практики в управлението.

Докато това „озападняване“ оставаше на терена на думите – закони, декларации, интервюта – управлението криво-ляво дърпаше към Запада. Настъпи обаче време думите да бъдат въплътени в реални властови действия на институции, оглавявани от нови хора. Хора, способни да превърнат във всекидневна практика именно тези думи. Иде реч, разбира се, за регулаторите, мандатът на чийто състав отдавна е изтекъл. Това бе огромна политическа възможност: така или иначе назначените там трябва да бъдат сменяни, а междувременно са дадени заявки и за нов начин на действие на тези институции. Следователно е налице възможността смяната на хора да доведе до смяна на действията.

Там избухна скандалът, произведен от ГЕРБ-ДПС. Самоограничили своя достъп до публични ресурси чрез неучастие в изпълнителната власт, те обявиха, че нямат никакво намерение да отстъпят онзи достъп до ресурси, който им бе останал чрез регулаторите. Затова на всяка покана за разговор по темата ГЕРБ-ДПС отвръщаха с буря от възмущение, обиди и заплахи. За да тръгне все пак този разговор, ПП-ДБ събраха онова, което предлагаха, в прословутия „Меморандум“. Заявката беше очевидна: да се знае по какви проблеми ПП-ДБ искат да се говори, по какъв начин и с каква цел. Това бе политическият („западен“) начин на правене на нещата. ГЕРБ-ДПС отговориха по „източен“, неполитически начин: с вулгарен, груб, махленски скандал.

Към началото на март стана очевидно, че ГЕРБ-ДПС не са се преродили – че продължават да съществуват в стария си вид, в който имат нужда от постоянен достъп до публични ресурси, които да „усвояват“ в своя полза. Това обяснява истеричното искане да им бъде оставен поне някакъв достъп. Както обясни Борисов – или ни оставяте всички регулатори, или вземате регулаторите, но ни давате всички министерства.

Тази заявка бе прикрита от онези шарени димки, пускани всекидневно по терена. Тяхната цел бе да скрият от погледа елементарния факт, че „силите на злото атакуват демокрацията и човешката доброта“ (Аристотеловият момент в ситуацията). Една от димките, обаче, гръмна в лицето на ГЕРБ-ДПС, а именно: искането на Борисов разговорът за регулаторите да бъде оставен за по-нататък, но да бъде междувременно договорена истинска коалиция, която да управлява до края на мандата.

Това беше детинска грешка, тъй като коалициите стъпват върху онова, което за ГЕРБ-ДПС е като тамян за Дявола: писмен документ, който да разписва кой какво да прави, в какъв срок и с какъв резултат. Неангажиращият документ „Меморандум“ мутира, по силата на заявката за коалиция, в силно ангажиращото „Споразумение“ (за управление на държавата). Отговорът на ГЕРБ-ДПС бе следният: още крясък и още шарени димки. Но след като те бяха казали „коалиция“, нямаше накъде да мърдат. Борисов назначи част от по-маловажния си персонал за „договорен екип“, който трябваше да договори с ПП-ДБ не по-малко от два документа: споразумение за съвместно управление; и споразумение за структура и състав на Министерски съвет.

Тук вече ГЕРБ-ДПС разбраха, че по-нататъшно тяхно снишаване зад гърбовете на ПП-ДБ не е възможно. Играта беше отминала етапа на думите и словесните каламбури и заела терена на реалното, видимо, подотчетно действие. В тази ситуация, решиха ГЕРБ-ДПС, скришното упражняване на власт и присвояване на ресурси ставаше невъзможно. Затова цялата конструкция трябваше да бъде взривена – и тя беше.

Какво обеща Габриел и какво направи

Взривяването бе извършено от Мария Габриел – дотогава „европейското лице„, но бе като от репертоара на мутрите от 1990-те години. Тя излъга. И то така, че никой не може да дойде на себе си. Затова гледаме и слушаме все по-нелепи медийни коментари, според които не се е случило онова нещо, което… се случи.

Габриел обеща да не внася при президента несъгласуван състав на Министерски съвет – и отиде да го внесе, за което ПП-ДБ разбраха от медиите; Тя размахваше пред медиите „подписано“ от нея Споразумение, което, оказа се, е ранна, отхвърлена и недоговорена с ПП-ДБ версия (спомагателно, новата звезда Назарян излъга, че и Христо Иванов бил подписал същия документ, пък останалите от ПП-ДБ се отметнали в последния момент); Впоследствие Габриел, както и останалите три договарящи си заляха ефира с все по-разнообразни и все по-детински лъжи, с цел драмата да се върне на онзи терен, на който те се чувстват най-сигурни: одумване на личности вместо обсъждане на обвързващи писмени документи.

Това се случи и продължава да се случва. Как ГЕРБ-ДПС си представят благоприятния за тях окончателен изход от ситуацията – това засега не е ясно. Ясно е (ако приложим „Бръснача на Окам“), че онова, което наистина искат – скришно управление и задкулисно присвояване на публични ресурси – има способността да им го осигури, „всерьез и надолго“ (по Ленин) единствено Владимир Путин.

***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.