Когато една обществена поръчка закъснее, законът допуска временни решения. Това, което не допуска, е създаването на паралелна реалност, в която едни спират, а други продължават — без ясна правна основа и без обяснение защо.

Именно така изглежда ситуацията със сметосъбирането в София и ролята на пернишките „титани“ Димитър Борисов – Митьо Гърнето и Иво Иванов – Праховеца.

След забавянето на процедурата договорите бяха удължени с анекси – напълно очакван ход. Но когато и тези анекси изтекоха, логиката на закона беше проста: дейността следва да се прекрати до възлагането по надлежния ред. Всички оператори спазиха това правило. Всички, с изключение на „Титан“…

Вместо да спре, „Титан“ продължи да работи, този път въз основа на заповед на кмета Васил Терзиев със срок „до избор на нов изпълнител“. Формулировка, която удобно премахва крайния срок, но не и въпросите.

Защото когато договор е изтекъл, той не може да бъде „заместен“ с административна заповед, без това да отвори сериозен проблем с равнопоставеността и законността. Ако подобен подход е допустим, тогава защо той не беше приложен към всички, а само към едни?

Докато на практика се създава този режим на продължаване без договор, вътре в самите консорциуми текат процеси, които допълнително разклащат доверието. На 12 декември, броени дни преди изтичането на договорите на 27 декември, се извършват съществени промени в състава – не формални, а реална подмяна на съдружник. Това не е административна подробност, а промяна в самата същност на изпълнителя. Въпросът е прост: възлага ли се поръчката на същия участник, или вече на друг, без процедура?

На този фон твърденията за липса на свързаност между участниците звучат все по-трудно защитими. Един от консорциумите е със същото седалище като „ЗМБГ“ ЕАД – дружество, което формално няма общо, но на практика негови камиони и персонал обслужват зона 4. Разликата между „няма общо“ и „реално изпълнява“ е твърде голяма, за да бъде пренебрегната.

Ситуацията в зона 4 допълва картината с още един пласт несъответствия. Заповедите за допълнителни дейности са издадени за консорциуми, единият от които вече не съществува като изпълнител в този вид. На негово място работи дружество, което няма съответната заповед. В същото време същото това дружество е водещ партньор в друг консорциум, който разполага с такава заповед. Формално всичко изглежда разпределено. Реално – границите между участниците се размиват до степен, в която става трудно да се каже кой точно изпълнява и на какво основание.

Така постепенно се оформя модел, в който правилата не се нарушават директно, а се заобикалят. Договорите не се удължават – те просто „се случват“ чрез заповеди. Участниците не се сменят – те „се преструктурират“. Свързаност няма – но техниката и хората съвпадат. И всичко това се случва в сектор, който разходва значителен публичен ресурс и има пряко отражение върху ежедневието на града.

В този контекст въпросът вече не е дали има формално нарушение в отделен акт. Въпросът е дали не се е създала практика, при която конкуренцията е сведена до формалност, а реалният избор се случва извън процедурите.

Защото, ако едни могат да продължат без договор, други могат да бъдат заменени без процедура, а трети да изпълняват без заповед, тогава остава един последен въпрос: има ли изобщо значение кой участва, или резултатът е предопределен още преди началото?

Bairak.bg