Робърт Дювал, един от най-великите актьори в историята на Холивуд, беше в самата сърцевина на някои от най-значимите американски филми, създавани някога.
От мафиотски съветник през алкохолизиран кънтри певец до редица военни образи актьорът, който почина в началото на тази седмица на 95-годишна възраст в дома си във Вирджиния, се превъплъти в десетки обичани роли, като, парадоксално, винаги оставаше напълно себе си.
„Трябва да го запазиш в рамките на собствения си темперамент“, казва той през 2021 г. в „Късното шоу със Стивън Колбер“. „Гневът ти, уязвимостта ти, каквото и да е, трябва да бъде в рамките на твоята природа, без да я напускаш.“ Според него прекаленото отдалечаване от личния емоционален диапазон води до „преиграване“.
Дори без риза насред бойните действия във Виетнам, изричайки емблематичната реплика „Обичам миризмата на напалм сутрин“, Дювал никога не звучеше пресилено. Това не означава, че изпълненията му бяха спокойни или сдържани, напротив. Много от най-силните му сцени представляваха жестоки психологически сблъсъци. Да бъде заплаха му идваше естествено. Но, както отбелязва не един критик, Дювал беше „груб като кален ботуш и естествен като дишането“.
Роден в Сан Диего, Калифорния, той учи актьорско майсторство при Санфорд Майснер в Ню Йорк, където се сприятелява с Дъстин Хофман, Джийн Хекман и Джеймс Каан. Хофман дори става негов съквартирант.
През 50-те години Дювал играе на сцената на театър „Гетауей Плейхаус“ в Белпорт, Лонг Айлънд, преди да получи първата си голяма филмова роля, тази на Бу Радли в „Да убиеш присмехулник“. Драматургът Хортън Фут съдейства за избора му.
Бу е почти безмълвен образ, дори единствената му реплика от романа е премахната във филмовата версия, но Дювал, който по това време е едва на 30 години, демонстрира изразителната сила на погледа си. Продължителният му поглед към Скаут, който е първоначално плашещ, а после топъл, е дълбоко емоционален и улавя момента, в който детето научава важен житейски урок.
Дювал дебютира на Бродуей през 1966 г. в пиесата „Чакай до тъмно“ в театър „Етел Баримор“, а през следващите години се появява в редица малки роли в телевизията и киното. Истинският пробив идва през 70-те години, когато участва почти ежегодно във високо оценени филми и кариерата му излита стремглаво.
Сред първите е „Военнополева болница“ (1970) – черната комедия на Робърт Алтман за Корейската война, по-късно превърната в изключително популярен телевизионен сериал. Там Дювал играе арогантния хирург майор Франк Бърнс и то много по-сериозно, отколкото образът по-късно е развит в телевизионната версия.
Актьорът участва и в режисьорския дебют на Джордж Лукас „Ти Ейч Екс 1138“ – антиутопична научнофантастична история за бъдещето, в което сексът и размножаването са забранени. Филмът е продуциран от Франсис Форд Копола, който скоро след това избира Дювал за ролята на адвоката и съветника на фамилията Корлеоне Том Хейгън в „Кръстникът“ (1972), често определян като най-великия филм, създаван някога. Той се завръща и в продължението „Кръстникът 2“ (1974).
Една от най-паметните сцени е срещата с холивудския продуцент Джак Уолц. Докато Уолц яростно отказва да наеме Джони Фонтейн, Хейгън, изигран от Дювал, спокойно седи, храни се и пие, след което учтиво се оттегля. Ролята му носи първата от общо седем номинации за „Оскар“.
Грубият натурализъм на Дювал се превръща в отличителен белег на поколението през 70-те години редом със звезди като Робърт де Ниро, Дъстин Хофман и Джийн Хекман. В „Мрежата“ на Сидни Лумет Дювал е телевизионният мениджър Франк Хакет – безпощаден корпоративен играч, обсебен от рейтингите.
„Не се заблуждавайте кой ще управлява тази телевизия оттук нататък, уволнен сте!“, крещи той с тон, способен да разплаче всеки.
През 1979 г. Дювал се събира отново с Копола за „Апокалипсис сега“, знаковия филм за войната във Виетнам, в ролята на подполковник Бил Килгор. Именно той произнася репликата за напалма, една от най-запомнящите се в историята на киното. Едва 11 минути на екрана са достатъчни за нова номинация за „Оскар“ и за изпълнение, определяно от критиката като изключително силно.
Актьорът печели наградата на Академията за най-добра мъжка роля за „Нежни милости“ (1983). Това е сравнително тих филм спрямо бурните му роли през предходното десетилетие. Той играе Мак Слейдж, бивш тексаски кънтри певец, борещ се с личните си демони. Дювал сам изпълнява всички песни, тъй като условието е заложено в договора му.
„Това е една от най-подценените му роли“, пише критикът Роджър Ибърт. „По-голямата част от нея е изразена чрез погледа му.“
Въпреки че участва в още десетки филми, последният е „Бледосиньо око“ (2022). Малко от по-късните му роли достигат тежестта на изключителните му превъплъщения от 40-те и 50-те му години. Самият Дювал обаче посочва като любим образ Гъс МакКрей от уестърн минисериала „Самотният гълъб“. Той обожава жанра, вероятно защото израства, яздейки коне в ранчото на своя чичо в Монтана.
С годините актьорът поема все повече поддържащи роли и се посвещава на личния си живот. През 2005 г. Дювал, който няма деца, се жени за четвъртата си съпруга – аржентинската актриса Лусиана Педраса, с която се запознава през 1996 г. в Буенос Айрес по време на снимките на „Човекът, който залови Айхман“.
Още през 1994 г. той купува имот във Вирджиния. Мястото е стратегически избрано, тъй като Дювал прекарва голяма част от детството си във Вирджиния, както и в съседен Мериленд. „Тук се чувствам у дома“, казва той пред сп. Route. „Съпругата ми е от Аржентина… но обича Вирджиния и казва, че за нея това е последната спирка преди рая.“
Източник: dir.bg
Kliuki.bg
