Тошковци са много повече, отколкото си представяте. Не един и двама политици живеят блажено под това знаме. Те тормозят българския дух, увеличават дефицита на разум и атакуват чувството за самосъхранение. Всичко това застрашава съществуването на българската нация. Не отсега. И ако сме оцелели от 1397 година насам, дължим го на умни, но луди глави, много от които загубили живота си твърде рано. Били са малко, но са теглили останалите българи като ракетата Сатурн, която отведе хора на луната.

Тошковци никога не са харесвали младите хора, не само медиците. Защото младите са прями, нетърпеливи и представляват заплаха за окопалите се във властта. Младите излизат на протести, имат собствено мнение. Имат мечти. Това ги прави свободни. А свободният човек е опасен, защото е независим. Изолираш ли независимите, зависимите ще те изберат отново.

Затова тошковци искат да изпратят младите медици в забутани села и паланки и да им плащат, колкото за „Бог да прости“. Безводието, спирането на тока и всички останали „продукти“ на държавното безхаберие, ще свършат останалото. Справедливост ли? – на ви справедливост! Дори програмата по време на социализма „Странджа-Сакар“ предлагаше на младите жилища и по-големи заплати.

По тошковата логика някога Ботев, Караджата, Левски, Ангел Кънчев, Хаджи Димитър, Бенковски и други са си били виновни за фаталния им край. Ако се бяха вслушвали в съветите на Високата порта и местните доволни поданици, щяха да живеят дълго и да чакат някой освободител.

След 1878 г. народните представители вкупом отказват помощ за вдовицата на Ботев – Венета. Някои дори наричат поета „вагабонтин“ и „крадец“. По-късно все пак им се откъснали от сърцата мизерните 30 лева. Сестрата на Васил Левски обаче е лишена от помощи – стигала й свободата. Зачеркнати били и сестрите на Стефан Караджа и Хаджи Димитър. „Правилното“ решение било взето единодушно. Съединението, прави силата, нали? Депутатите по онова получавали по 15 лева на ден! Или 5 475 годишно, плюс още около хиляда като командировъчни. Но 30 лева – много, бе…

Днес наследниците на онези депутати се подписват за 8, 10 хилядарки и нагоре, но им се свидят дори 800 лева за младите медици. И назидават. И се мусят, че не ги разбираме. Щото те са върхът, а ние – дъното.

Мълчат обаче като риби за омертата в българското здравеопазване: броят на болниците.

Там е заровено кучето. Защото болниците у нас са вече повече от 360! Най-много на човек от населението в Европа. Първи сме и по брой на болнични легла. Но сме първи и най-болната и най-застаряваща нация.

Над 9 милиарда бюджет за здраве се разпределя за 360 болнични заведения, вместо за стотина. Който има вуйчо владика – той прибира най-много. Знаете как е.

Известният хирург акад. Дамян Дамянов казва: „Броят на болниците в България е между 4 и 5 пъти по-голям от необходимия. Парадоксът е, че ако у нас са нужни между 80 и 100 лечебни заведения, страната ни разполага с повече от 360, а като включим и другите болнични структури – стигат до 480.“ Да сте чули политик да спомене тези цифри?

Според акад. Дамянов е ненормален начинът, по който се създават частните болници, и начинът, по който се финансират. Това става за сметка на държавните и общински лечебни заведения.

В София има толкова болници, колкото в цяла Австрия, изчисляват експертите.

360-те болници обаче обслужват едва 14-15% от населението, казва д-р Александър Симидчиев, бивш шеф на здравната комисия в НС.

А статистиката, изречена от проф. Григор Димитров, дългогодишен член на Надзорния съвет на Здравната каса, е направо убийствена. Три болници в България получават 11 на сто от средствата за болнична помощ. 10 болници получават 30 на сто, а 20 болници – 42 на сто от ресурса. При 360 договорни партньора. 48% от парите на НЗОК са в София и Пловдив. Като прибавим и Бургас стават 52%. Като прибавим Варна, Плевен, Пазарджик и Русе – стават 75%. В седем районни здравно осигурителни каси е концентриран 75% от ресурса.

Всичко това води до тежки морално-етични проблеми в здравеопазването. Икономическите интереси подкопават уважението между лекар и пациент. Нерядко и между самите лекари. Проблемите са изкуствено създадени, но решаването все се отлага.

Но не медиците, а политическата върхушка е виновна за това. Но на нея никой не й търси сметка. Тя назидава високомерно и се изживява като последна инстанция. Не признава грешките си, не подава оставка и не понася щети. Младите хора – медици, инженери, IT-експерти, икономисти, ветеринари, историци, литератори, учители, строители, фермери и пр. – са й трън в очите.

Затова младите трябва да ударят по масата: Не сме наематели на наглеци, самообявили се за собственици на държавата!

Те, младите и в селата да отидат – вече немалко го правят, – пак ще успеят. Защото вярват в бъдещето. А ние трябва да вярваме на тях.

Емил Азар