Писателката Теодора Димова: МОЧА унижава националното ни достойнство

Тези паметници не са исторически, защото подменят и фалшифицират историята

Те са пропагандни символи на една тоталитарна епоха, каквито бяха мавзолеят с мумията на Димитров, петолъчката над партийния дом и други

Добре ни е да си живеем в своята безгрешност и паралелно в своята непоклатима убеденост

– Защо решихте да напишете продължение на част от предишния ви роман “Поразените”, госпожо Димова? Какво ви провокира за “Не ви познавам”?

Не съм планирала да има продължение. Работата над “Поразените” беше интензивна, мъчителна. Не можех да се откъсна от героите си дълго след като романът излезе, продължавах да мисля за тях, да ги виждам, да ги чувам, да ги разпознавам в хората, с които се срещах. Няколко месеца по-късно влязохме в карантинните мерки.

Днес вече сме забравили чувството, което изпитвахме тогава – че светът се е катурнал и с главоломна скорост се свлича в пропаст, а ние сме затворени между четири стени. Това отшелничество е нещо обичайно за писателя, но тогава то беше всеобщо и принудително наложено отвън. Можех само да продължавам да живея с героите си от романа, който вече бях написала.

И така неусетно, но закономерно излезе напред образът на Александра, героинята от “Не ви познавам”.

За да потвърди тезата,

че литературните герои

си имат свой живот

В същото време мои лични преживявания ме подтикваха и започваха да се оформят като роман. Неусетно тези две причини се пресякоха и в тяхната пресечна точка започна да се оформя структурата на новия роман. По принцип така става – никога не планирам какво да пиша.

– На едно място героинята ви Александра казва, че писането е опасно занимание. И при вас ли е така?

Опасно е, ако не си внимателен с думите, ако не усещаш тежестта и силата им. С “Не ви познавам” опасността идваше от другаде. Това е роман, който се занимава със сътресенията, които всички преживяхме през последните години – пандемията, протестите, войната в Украйна…

Аз намирам връзка между пандемията и протестите, между протестите и това, че за пети път сме пред избори в рамките на две години, и то отново с минимална вероятност да се състави правителство. Между пандемията и войната в Украйна, която толкова дълбинно и емоционално ни засегна.

Кризите започнаха да ни връхлитат една след друга, нямаме между тях време да си поемем дъх, да ги изживеем вътрешно и осмислим. Очевидно колективното ни съзнание и подсъзнание трябва кардинално да се промени с нещо, а ние не желаем и да помислим за промяна.

Добре ни е да си живеем в своята безгрешност и паралелно в своята непоклатима убеденост, че съдбата е несправедлива към нас, а ние сме тъй добри и великодушни. Катарзисът, който трябваше да дойде с пандемията, не се осъществи. Прояснението, което трябваше да последва след протестите, се оказа подменено. Солидарността, която трябваше да обземе всички ни по отношение на агресията срещу Украйна, се оказа крехка, податлива на плитката руска пропаганда.

За мен това е провал след провал като общност от хора, които говорят един език, живеят на една територия и имат обща история. Този провал не може да се прикрива дълго време, той стои в нас и ни прояжда отвътре. Или трябва да го артикулираме ясно, с прецизна точност, или да продължаваме да го таим в себе си и да се правим, че го няма. Но в такъв случай политическото бавно ще превзема нашите лични територии, бавно ще изсмуква кръвта ни.

– А какво да правим – да бъдем аполитични ли?

Не смятам аполитичността за добродетел, напротив, тя е форма на обществен далтонизъм, но отчайващо е, когато политиката, политизирането обсеби и обеме цялото съзнание. За да се ориентираме вярно в политиката, трябва да бъде част от палитрата, а не цялата палитра. В центъра на живота ни трябва да бъдат ценностите, а политиката да е като кората на плода, която му придава цвят, но която често ние обелваме.

– Преброих 9 награди за ваши книги, но може и да са повече. Наградите разглезват ли писателя, или го мобилизират да пише още по-добре?

Наградите са радост за писателя, разбира се. Но краткотрайна. Истинската радост е самият труд, самото писане. Нямам текст, независимо дали седмична колонка в портал “Култура”, или роман, който да не съм започнала с усещането за провал, с чувството, че няма да се справя, няма да мога да напиша това, което искам. Без това усещане един писател може да изпадне в самодоволство и занаятчийство. Чувството за провал е колкото тревожно, толкова и здравословно.

Това чувство дава стимул за работа и критерий за добре свършена работа. Наградите също са някакъв маркер, но далеч не единствен.

Не мисля, че в света има

и един писател, който

да пише за награда

Наградите не могат да бъдат стимул за писане, но могат да бъдат стимул за взискателност към себе си. Освен това, когато наградите станат много, се появява подозрителност за маркетингов превес.

– Как се чувствате между паметта и забравата, особено ако паметта е свързана с разрушаването или оцеляването на един паметник например?

Става дума, разбира се, за МОЧА (монумент на окупационната червена армия – б.р.). Във всеки български град има по един такъв паметник, който унижава националното ни достойнство, който дразни българската ни свяст. Знаем до какво освобождение ни доведе армията освободителка, то е отпечатано в кръвта, в страданието на предците ни, ние носим това “освобождение” в паметта си, защото българската нация беше “освободена” от своя елит, който е създавала през шестте десетилетия след Освобождението и благодарение на който се нареди като равна сред другите европейски нации.

Не можем да търпим паметник на една идеология, донесла страдания на милиони българи. Освен това много се писа, че тези паметници не са исторически, защото подменят и фалшифицират историята, те са пропагандни символи на една тоталитарна епоха, каквито бяха мавзолеят с мумията на Димитров, петолъчката над партийния дом, петолъчката на паметника на Околчица и хиляди други рудименти от онази епоха.

– Какво според вас можеше да обедини позициите на двете страни?

Недоволствата и протестите срещу Паметника на Съветската армия в София в голяма степен са провокирани от неговата грозота. По света има хиляди паметници, стари и нови, огромни и скромни, тематиката им въплъщава цялата човешка история. Това, което е общото между тях, е, че авторите им се стремят да изваят своите идеи в красива форма. А в нашия случай такъв стремеж не е бил налице. Или ако е имало –

той е бил задушен и смазан

от сляпо робуване

Източник: https://www.24chasa.bg/