В автентично европейска партия подаваш оставка като лидер, ако се казваш Кирил Петков и си станал първият свален с вот на недоверие премиер в историята на страната ти. В автентично демократична партия пък те свалят, ако се казваш Атанас Атанасов и си закриеш младежката структура и изключиш членовете й, понеже те критикуват.

Но в България партиите са други. Нещо като семейни фирми, които съществуват, на първо място, за да имат работа лидерите им. Те са само на хартия демократични, де факто личната собственост на учредителите си или текущите председатели.

И докато години наред слушахме тази критика да идва от „демократичната общност“ към останалите, то през последните 4 години разбрахме, че важи с пълна сила и за техните. „Продължаваме промяната“ например е чисто семеен бизнес на Петкови-Василев-Лена. Ако ще утре някой от тях, образно казано, човек да убие, оставка няма да видите. Кой луд си напуска сам фирмата?

При всичките ми критики към него като политик Христо Иванов се оказа голямото изключение. След него „демократичната общност“ е окончателно обречена на партии-фирми, неразличими от „статуквото“, което толкова години критикуват. И на лидери като Петков, Василев и Венко Сабрутев. Sic transit gloria mundi.*

* Така преминава световната слава.

Кристиан Шквареk

Narod.bg