„Черна“ футболна година: Капитанът на Златния отбор се събра със Стратега му

Борислав Михайлов си отиде от света вчера, след като месеци наред състоянието му не се подобри решаващо в софийска болница от получения тежък мозъчен удар. С него си отива една епоха в българския футбол – и като играч, и като ръководител, следата му е достатъчно голяма.

Годината явно е „черна“ за играта у нас – на 3 януари загубихме Димитър Пенев, който е Стратега на златния ни отбор от 90-те години, постигнал най-големите успехи на България на ниво национален отбор. Отиде и капитанът – Михайлов носеше лентата в онази звездна селекция. И я носеше с репутацията и статута на лидер.

Роден на 12 февруари 1963 г., син на вратар на Левски – Бисер Михайлов, пътят пред Борислав е един. Дебютира на вратата на „сините“ едва на 18 години и я пази до края на 80-те като част от една от любимите генерации на левскарите.

Това е отбор, който печели три шампионски титли и три Купи на България, е митологизиран във фолклора на сектор „Б“. В Европа е елиминиран два пъти германският Щутгарт, а играчи като Михайлов, Сираков, Гиби Искренов, Георги Йорданов и Петър Петров са сред ключовите в националния тим за Мондиал 1986.

На вратата е Боби, това е първото му участие на голям форум, но далеч не последно.

През 1994-а, когато отиваме на САЩ 1994 след великата победа над Франция на „Парк де Пренс“, лентата вече е на ръката му. Вратарят става герой при дузпите срещу Мексико на осминафинала, пази стабилно и в останалите двубои в Щатите.

Всеки от онези футболисти, които сложиха бронзов медал на врата си в края на турнира преди 32 години, е гравирал със златни букви името си в историята на футбола ни.

А капитанът остава като отделна глава, разбира се.

Михайлов бе на вратата и през 1996 г., когато България за първи път се класира на финали на европейско първенство. Две години по-късно бе в състава, но не игра в трите ни двубоя на Мондиал 1998.

И равносметката е – три световни и едно европейско. Капитан и лидер на Четвъртите в света. Легенда, без никакво съмнение.

Записа 102 мача за националния тим от 1983-а до 1998 г., а на клубно ниво след Левски слагаше ръкавиците за отборите на Белененсеш (Португалия), Мюлюз (Франция), Ботев (Пд), английския Рединг, Славия и Цюрих (Швейцария).

След футболната кариера дойде време да замени екипа с костюм. От 2000 г. е член на Изпълкома на БФС и заместник-председател на Държавната агенция за младежта и спорта (тогава нямаше спортно министерство). От 2001 г. е първи вицепрезидент на БФС, а през октомври 2005-а бе избран за президент.

Последваха близо 20 години като Първи на футбола ни, в които нерядко бе в „окото на бурята“ и общественото недоволство, най-вече заради все по-избледняващите резултати на националните ни отбори и нивото в клубната игра.

Но е показателно, че стана първият българин, избран в Изпълкома на УЕФА през 2011 г. Управленските му успехи няма как да бъдат премерени и сравнени с тези на футболния терен, но и там никога не бе периферна фигура.

[embedded content]

Четири пъти бе преизбиран на конгреси на БФС, два пъти се оттегляше от поста – веднъж след директен политически натиск през 2019-а от тогавашния премиер Бойко Борисов, а след това, вече окончателно, след вълна от запалянковски протести през 2023 г.

В неговия период на управление се появи Базата в Бояна, превърнала се в дом на националните отбори, а и символна сграда за футбола ни. Голямата му мечта да види като ръководител България на световно или европейско така и не се сбъдна.

Отиде си от света вчера, на 31 март.

Капитанът на златния отбор ще се събере някъде с треньора му. А и с непрежалимия Трифон Иванов, който бе като стена пред Михайлов дълги години с герба на България на фланелката.